Слободия или свобода?
/ брой: 75
Най-сетне депутатите и МОН забелязаха това, което цялото общество отдавна вижда - че много от вузовете ни са станали еднолични губернии на ректорите и че се вършат безобразия, шуробджанащини, нарушения на закона и какво ли не. Някои затънаха в публични скандали - академията в Свищов месеци наред тресеше държавата, в МУ-София ректорът стана клиент на прокуратурата, в ТУ-Варна пък едно плагиатство се върти на чекръка "тука има-тука нема", в музикалната академия в Пловдив ректорът нападна професори, че дръзнали да имат мнение. А колко още скандали си остават на местно ниво и само из редакциите бродят купища жалби от засегнати преподаватели и студенти. А как да помогнат редакциите, щом самият министър вдига ръце: "Автономия!"
Добре е, че отпочват дебати по темата. Защото, ако си имал пълна свобода, едва ли ще си щастлив, че ще ти я орежат. Вижте какви хули се леят тук и там, след като депутатите сложиха поне малко законов ред в безконтролното роене на "професори на кило". Няма да е по-различно и с автономията. Въпросът сега обаче е как да се намери баланс между свобода и отговорности. Защото ново лошо решение, вместо да изпише очи, може да ги извади.
Стара е идеята държавата да назначи във вузовете държавни ковчежници, които да управляват парите им. Имало го това в Германия. Може, само че в България това означава паралелна власт; означава ректорският феодализъм да бъде заменен с държавен политически феодализъм. Ако досега хората във вуза се кланяха на ректора, сега от ректора до чистачката - всички ще се кланят на държавния финансист, който хич не е сигурно, че ще бъде вещ в образователните дела. От опит го знаем. Което със сигурност значи скандали, а още по-сигурно значи профанщина в образованието. Така че автономията не може да бъде плюта априори.
Затова пътят вероятно трябва да тръгне от поправянето на някои досегашни законови глупости. Като например, че шефът на Общото събрание назначава ректора, който пък назначава него. Или че ректорът и шефът на Академичния съвет са едно и също лице, т.е. цялото управление е в неговите ръчички. Въпросът е не кой ще управлява, а какви са правилата на управлението. Каква свобода имат шефовете - от ректора, през деканите и оглавяващите катедри. И каква отговорност и пред кого носят. А министърът, като види нарушения, да не вика, че няма правомощия, щото и това е слободия. Само разумни и ясни правила може да спрат слободията, без да накърнят свободата.