Оплаквачките да почакат
/ брой: 52
Случващото се с безпрецедентната за съвременния свят пандемия от коронавирус постави на изпитание вярата в бъдещето и дори в смисъла от съществуването на Европейския съюз. "Глобализацията няма да преживее пандемията", "Външен удар като коронавируса може да довърши ЕС" - това са типични заглавия с многобройни вариации. В някои случаи са заглавия-надежди.
Не може да се отрече, че зад тях има фактология - липсата на солидарност в първите седмици, обвиненията на италианците към Брюксел, звучащи автентично заради трагизма на положението на Апенините, забавената реакция на Европейската комисия в първите седмици - в един момент тя като че ли просто се изпари в небитието. Всеки се спасява сам. Затварят се границите. На фона на другите кризи, които се стоварват върху Европа, и на които тя не дава общ адекватен отговор - мигрантската, икономическата, демографската, новата роля на САЩ - твърденията за свършека на ЕС добиват ново, силно, истинно звучене.
И все пак. Какво ще се случи, ако ЕС се "счупи"? Идеята, че заедно с изгряващото слънце от Изток ще изгрее и нещо ново, което ще ни огрее, е жизнена в българското общество, но реалността е доста по-различна.
Представете си, че утре ги няма дори сегашните ефемерни сдържащи механизми на ЕС. Та ние мигом ще се превърнем в диктатура от латиноамерикански тип. Начело с някой "кучи син" на американците. Те няма за изпуснат този момент - деня, в който най-големият им икономически конкурент рухне. И ще дойдат за останките.
Когато зам.-главният редактор на "Ла Република" Джанлука Ди Фео пише: "Защо Европа с колосалния си административен и технически апарат не направи нищо...", отговорът е - защото не е бил създаден за това. Защото само прилича на държава, но не е. И тази криза дава възможност това да се промени. Ако ли не, то тогава наистина ще викаме оплаквачките. Но засега нека почакат.