Джуни Александрова: Ще си остана непримирима

За почитателите на театъра и киното ДЖУНИ АЛЕКСАНДРОВА не се нуждае от представяне. Изиграва безброй знакови роли на сцената и пред камерата, изнася моноспектакли по собствени сценарии. Голяма популярност получава като изпълнителка на художествено слово. Удостоена е с престижни награди и орден "Кирил и Методий". Носителка е на званието Заслужил артист. Покорява с изявите си публиката в Берн, Будапеща, Букурещ, Варшава, Залцбург, Коми, Краков, Лондон, Малмьо, Москва, Прага, Рим, Ставропол, Стокхолм и т.н. Публикува статии, есета и стихотворения. Издава и няколко книги - "На глас" (2004), "Предизвикани мисли" (2009), "Все тая жал..." (2011) и "Есенна въздишка" (2014). Не спира да се вълнува от случващото се в страната и продължава да призовава да се замислим какво значат родолюбие, чест, нравственост, отговорност, саможертва...

"Отношението на хората е най-голямата награда"

"Министерството на културата да си гледа съвестно работата, а не да мисли какви далавери да извърши"

"Много алчност, предателства, егоизъм, лакейство, простащина, престъпност натежаха в живота ни"

"Отворили сме широки порти на нашите продажници, които мислят само как да забогатеят, пък след тях - потоп"

- Актриса или все пак поетеса е Джуни Александрова? Кое надделява във вашето съзнание - изкуството или литературата? 

- Естествено, че съм актриса. Толкова роли съм изиграла в театрите на Хасково, Враца, Театъра на българската армия, Театър 199, Театър "Възраждане"... На зряла възраст бях, когато започнах да пиша. Исках публиката, която ме харесваше, донякъде да ме опознае като човек. Самата аз реших да поразголя душата си, позициите ми като гражданин, надеждите и безнадеждието ми като българка. А поезията, която прописах, е вопъл, стон на сърцето ми.

- Кога осъзнахте, че искате да посветите живота си на театъра и на творчеството? Кой най-напред ви е насърчил по пътя към сцената?

- Бях в 10-и клас, когато моят баща ми връчи в ръцете "Идиот" на Достоевски. След няколко дни почна да ме пита дали я чета. А аз - хъката мъката - му отговарях, че съм я почнала, но... Той отново ме запита... Казах му, че нещо не ми върви. Отчаян от мен, рече: "Добре. Тогава прочети "Айвенхо" на Уолтър Скот." Така от ранна възраст баща ми ме насърчаваше, извън училищната литература, да се запознавам с други писатели и автори... Колко разговори сме водили за "Прокълнатите поети"...

- Носителка сте на награди за изпълнение на Ботева и революционна поезия, имате отличия от фестивали на художественото слово... Като наблюдавате младите ви колеги, има ли някой, който може достойно да ви наследи на това поприще? Или този жанр ще остане в миналото?

- Не искам и няма да остане в миналото. Нима след великолепните изпълнители като Славка Славова, Спас Джонев, Владимир Трендафилов, Иван Чипев, Таня Масалитинова, Константин Кисимов и други от тази генерация не дойдоха следващите? Няма да забравя моноспектаклите "Сътресение" в изпълнение на Мариус Куркински, "Контрабасът" - на Валентин Ганев... И все пак рециталите и представленията трябва да ги желае публиката. Също така Министерството на културата да си гледа съвестно работата, а не да мисли какви далавери да извърши, за да се облагодетелстват някои представители на ръководството.

- Гостували сте с ваши изпълнения в различни кътчета на света. Къде най-добре ви е приемала публиката?

- В повечето случаи съм била с група колеги от други жанрове и обикновено изпълненията ни бяха пред българи, с изключение на публиката в Ставропол. Там представихме спектакъла "Забравени" със състава на Нешка Робева. Някои текстове изпълних на руски език. Готвех се цял месец при една приятелка рускиня. Накрая на представлението от препълнения салон се чуваше: "Молодцы! Молодцы..." Навсякъде ни възприемаха много добре, да не кажа по-силна дума. Спомням си как след концерта в нашето посолство в Берн една жена дойде при мен и изрази доволството си с въпроса: "Коя майка те роди?" А аз механично отговорих: "Една българка..."

Няма да забравя Рим през 1978 г. Подземието на църквата "Сан Клементе" беше изпълнено със сънародници, дошли от различни краища на Европа по повод 24 май. Пред гроба на Константин Кирил Философ изпълних "Български език" на Иван Вазов. Чувствах притаения дъх на публиката. След това мнозина с насълзени очи идваха да ме поздравяват. Всъщност това е най-голямата награда за един актьор.

Написах и стихотворение за този паметен ден.

ПОДЗЕМИЕ СВЕЩЕНО

Рим, 1978 г.

В подземие свещено на църквичката "Сан Клементе",

в упойващия мирис на мъждукащите свещи,

унесена от православни песнопения,

несетно се събират трите пръста на ръката

и устните мълвят от детството словата:

"В името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин!"

И озарена от сиянието на множество лица,

застинали пред тайнството велико,

с вълнение пристъпвам към светия гроб,

опазил тленните останки на Кирил Философ,

и Вазовата изповед трепетно изричам:

"Език свещен на моите деди..."

Миг на тишина и преклонение към буквите,

като дихание насъщни във сърцата,

навеждаме глави смирено, в изкупление,

за чужди хули, за обиди и презрение.

И просветление облива тъмнината

във вековечното подземие свещено.

- Как реагирате на това, което ни се случва напоследък - пандемията, разочарованието от управляващите и политиците, срива на духовните ценности?... Има ли място за оптимизъм?

- С годините нали уж помъдряваме. Въоръжена съм с търпение по отношение на пандемията. Чета, слушам и разбирам, че светът е объркан, а ние, българите, начело с Бойко, сме една неописуема мешавица. Лекарите, които по принцип уважавам и се прекланям пред техния труд, някои толкова се унизиха пред един неук човек, с криминално минало, че самата аз се чувствам унизена заради тях. Лошото е, че извън пандемията той докара Родината ми до такова жалко състояние. Има хора, които живеят скотски, и както пише Ботев: "...Тука се подиграват с имота ти, с живота ти, с трудът ти, с децата ти и с най-свещените предмети на твоето човеческо съществувание..." Та тези негови думи не са ли валидни за нашите дни? Ако преди Години носех безмълвна болка в душата си, сега съм гневна. Много алчност, предателства, егоизъм, лакейство, простащина, престъпност натежаха в живота ни.

- Докога недостойни и неграмотни хора ще диктуват каква да е българската култура и ще отговарят за образованието на децата ни?

- Докато ги търпим. Докато се отърсим от апатията, от безразличието за бъдещето на Родината. Много често се гордеем колко хилядолетна е България. Нека извадим столетията под турско робство, под византийското владичество и ще разберем колко е времето, когато сме били държава. Наистина, имаме своето Възраждане с нашите възрожденци. Но колко бяха те?! Почитаме ги, скланяме глави пред делата им, пред героизма им. А народът къде беше?! Днес също питам: къде е?! Отворили сме широки порти на нашите продажници, които мислят само как да забогатеят, пък след тях - потоп.

- От доста време се говори за театрална реформа, но като че ли все нещо пречи тя да се осъществи в името на изкуството и на добруването на актьорите. Защо според вас никой не успява да я осъществи и тя се превърна в кауза пердута?

- Запомнила съм следната фраза: "Театърът е изучаване на истината." Ако театърът служи на обществото, на неговите неволи и успехи, ако не се цензурира и самоцензурира, той ще пребъде. А колкото до реформите, които трябва да се осъществят, аз не мога да дам някаква рецепта, защото не съм вече в проблемите на това изкуство.

- Продължавате ли да се вълнувате от случващото се в страната ни? Как ще обясните факта, че успяхте да запазите духа си извисен и непримирим? Кой или какво не ви позволява да се обезсърчите?

- Духът ми е свободен! Не съм безразлична към несгодите на страната ни. Не мога да бъда мижитурка в краткия ни живот. Ще си остана непримирима.

- Какво остана скрито от публиката в продължение на над 50 години от живота ви на сцената? Има ли нещо, което хората все още не знаят за Джуни Александрова, а бихте разкрили поне отчасти?

- Има много недоизказани неща. Написах автобиографичната ми книга "На глас" и тя е само отделни фрагменти от съществуването ми...