Антология
Поезия
Нови стихотворения от Евелина КованджийскаНови стихотворения от Евелина Кованджийска
/ брой: 213
ЕВЕЛИНА КОВАНДЖИЙСКА е родена на 26.10.1976 г. в гр. Панагюрище. Има магистърски специалности по "Компютърни технологии", "Английска филология", "Европейска магистратура по превод с немски и английски език". Работи в областта на софтуера и преводите с немски и английски език. Многократно е отличавана с награди за поезия. Автор е на стихосбирките "Бели сънища", "Боси очи", "Разказвам тишини", "Косач на звезди", "Жадни за обич слънца", "Последна земя". Втората й книга е отличена с награда "Кураж" 2010 на Съюза на инвалидите в България.
Бяла обич
Омеквам като трева залюляла и устни,
и длани -
безименна, безнадеждна и просто сама.
И кълнове обич се губят в пороя на тихата
твоя земя.
Не хвърлят светулките блед отпечатък във
тъмната глъбина.
Рисувам със сенки по твоето тяло и ставаш
висока гора.
Къде да се скрия, когато и птиците не помнят
пътя към теб?
Вървя без душа по кривите линии на своята
светла съдба.
А после метежният вятър простира над мене
ръце - да ме вземе.
Далече от тук, някъде много далеч.
И бялата обич е само последното цвете,
в която набъбва дъждът син и бос.
Има ни
По уличката тясна грее слънчоглед, в ръката
на момиче спрял.
Дъждът целува сякаш полудял, а рамената ти
са прегорели от любов.
Със пролетния дъх въздъхваш сякаш страж на
умореното ми тяло.
И хукваме - по-боси от деца, по-силни
от земя нататък.
Илюзията, че си жив, расте във теб и вече
вярваш в белите кокичета.
А аз съм свещ в ръката ти поникнала, с
последната молитва за живот.
И Господ взема нашите ръце под купола на
облаците сини.
Последна крачка, болка от любов, с нюанс на
светлина и пак ни има.
Стръкче доброта
Разсмиваш утрото в бокала на живота, тъй
топъл, вдъхновен и твой.
Върби полягат в тъмните ти вени, рушиш
небето в полет нов.
И всяка крачка в бъдното прорязва резка по
ствола на едно дърво,
което и след тебе ще разказва какво е болка,
и какво любов.
Далече някъде разкъсва роза мрака, без
полюсите радост и тъга.
Ръцете ми оплитат в тишината конеца на
съдбата ми без зов.
Ще догорят фенерите, ще падне в босите нозе
последното небе
и ще рисувам само онази светлина, която в
теб расте,
а аз ще бъда повод за онази тиха обич,
която разсъблича
добротата в теб до малко стръкче, което
стискам за последно
във онази длан, разсипваща по устните сълзи.
Не, не плача
Живея в черупката на орех и не плача,
от както тихо се загубих във снега.
Расте сълзата сутрин, вечер пада, но не е
моя, не, не е.
Рисувам с тъмни щрихи онова, което пареше
във мен, гореше.
Земя ли бе, ръка или съдба? Сънувах само
плиснали реки и пейки.
На пейките се криех от дъжда, а той
прииждаше студен и мрачен.
По коловозите на залеза вървях, а пръските
от болка все ме следваха.
Сега във мен расте и онзи мрак - единствен,
търсещ горестта и смисъла.
Разцъфнаха игликите в нощта и светлината
пада косо над тревите,
в които ти ме учеше да скитам.
Тиха светлина
Далечните пробудени облаци от сажди
на бурята, която в мен тупти
са сякаш крясъкът на хищна птица в онази
мрачина от парещи звезди.
И тръгва пътникът към ромона далечен, а
вятърът боли във дланите дълбоки.
Да криеш тишината във мъртвилото на дните си
е да рисуваш дъжд безименен.
Той тръгва сам по жиците към светлата,
разпукнала се като вишна гръд
на стихналата вис и само тихо плаче като
сънено дете, и търси, търси.
Какво ли ще намери? Зрели устни? Ръка
притиснала небесната гора?
Крилете ми са счупени. Крилете. А някога се
учех да летя.
Ще прорукуваш есен, някога когато над мене
падне целият ти свят
и ще вървя напълно непозната, а ти ще бъдеш
тиха светлина.
Път
Живеем още в сивите стърнища на пролет
подарена ни
в онази тихата тревога, газеща през парещи
треви и корени.
Люлеем се във празното гнездо и трябва да
сме живи, до последно живи.
Ресниците ни пазят капка доброта, сълзите ни
не са фалшиви.
Ти вярваш ли, че мога да излъжа, когато
пламъците парят?
Не ме рисувай скитаща и питаща, отдавна ме
откъсна като стрък живот.
А тихата, сподавена мъгла събаря ни в
дълбокото на мрачното небе.
И прерисувана в съдба, земята е последният
ни спътник в пътя ни към ада.