Кой е по-добър стопанин - държавата или частният сектор?

През последните 6-7 години държавата ни се самолишава ежегодно от 3,0-3,5 млрд. лв. бюджетни приходи чрез прекалено ниското облагане с преки данъци. За последните 10 години държавата е подарила на частния капитал по този начин около 30 млрд. лева. И е ощетила с толкова трудовите хора, малкия и средния бизнес, интелигенцията и пенсионерите. С други думи, ощетява 80% от населението и облагодетелства 8-10% и особено най-богатите 4-5%. В някои страни ги наричат олигарси.
Преобладаващите проценти за преките данъци в ЕС са около три пъти по-високи от нашите. Делът на преките данъци в структурата на общите данъчни приходи в ЕС е 33-34%, а у нас 18,6%. Ако това е грубо мерило на подлежащия за събиране чрез преките данъци годишен ресурс у нас, той би възлизал на 7,7 млрд. лева. Това показва, че България мобилизира чрез преките данъци далеч по-малко (едва 55%) от нормалното, което подлежи на събиране по европейските стандарти.
На това основание допускам, че през 2014 г., прилагайки европейските стандарти и при нашата производителност на труда, сме могли да мобилизираме с преките данъци около 7,7 млрд., а не 4,3 млрд. лева, колкото са събрани. Ето това е жестоката истина, която се крие от народа. Представете си колко още важни обществени потребности можеха да се задоволяват с тези допълнителни ресурси от 3,0-3,5 млрд. лева всяка година. А на хората се казва, че "няма пари". Какво огромно разминаване с истината!

Какъв управленски цинизъм!

Пазарните фундаменталисти и правителствата в България вече 26 години внушават, че "частният бизнес е по-рационален от държавния, че частникът винаги е добър стопанин, а държавата винаги е прахосник". На това основание, казват те, "преобладаващата част от новосъздадената стойност се оставя на частния предприемач, а не се предава на държавата - прахосник чрез данъците". Така се стига до решението за свръхниските преки данъци (10% у нас, при средно около 30% за данъка върху печалбата и 40-45% за данъка върху доходите на физическите лица средно в ЕС) и свръхниското преразпределение на средства с държавните разходи чрез бюджета (34-36% от БВП у нас, при 50-52% средно в ЕС).
Защо западноевропейските парламенти не гледат на държавата като на прахосник и й предоставят повече ресурси чрез по-високите данъци и по-активната преразпределителна роля на бюджета, а нашият парламент е на обратното мнение. Кой е прав при тези фундаментални различия в данъчната политика между страните членки на ЕС? Техните или нашите парламентаристи?
За да си отговорим на този въпрос, нека поразсъждаваме върху някои факти за "икономическата рационалност" и "важната роля" на частния сектор и за "изгонването на държавата от икономиката":
1. Социалните, здравните, образователните, научните, културните, екологичните, демографските, инфраструктурните, съдебните, отбранителните, охранителните, опазването на националната сигурност и други подобни функции се упражняват от държавата. Това са неотменими нейни функции, за чието упражняване са нужни финансови ресурси. Без изпълнението на тези функции няма държава. Частният сектор не е способен и не желае да ги изпълнява. Световната практика през последните 100-150 години не ни предлага нищо по-различно.
2. Частният сектор влага ресурси само там, където получава максимална печалба. Печалбата, а не задоволяването на обществени потребности е смисълът на неговото участие в стопанския оборот. Това е идеалът на частния предприемач. Той не може да си позволи да функционира на загуба. Потребностите на българското и на всяко друго цивилизовано общество обаче са много по-широки от обхвата на печелившите дейности. Означава ли това, че нерентабилните дейности могат да се изоставят, макар че са необходими на хората. Разбира се, че не! Държавата е единственият субект, който може и трябва да ги упражнява в полза на обществото. А за да го прави, са й нужни ресурси.
3. Казват ни, че частният предприемач е винаги по-рационален от държавата в насочването на ресурсите по конкретни обекти и сфери на дейност.

Това не е вярно!

Има хиляди и хиляди примери у нас и в чужбина на чудовищно, неоправдано с нищо прахосничество на ресурси в частния сектор. Известно е разходването на стотици милиони, дори милиарди лева у нас за задоволяване на свръхекстравагантно потребление от нищожно малцинство от хора; за покупка на ултралуксозни лимузини, хеликоптери, самолети, яхти, дори на малки острови в далечни страни; за изграждане на ултрамодерни офиси и резиденции у нас и в екзотични далечни курорти; за покупка на футболни и други спортни клубове с фантастично, с нищо неоправдано от здравия разум заплащане на спортистите, за което и най-гениалните световни учени не могат да мечтаят; авантюристично управление на банки и небанкови финансови институции, водещо до техния фалит с многомилиардни загуби за отделните граждани - вложители, за обслужвани от тези банки компании и за цялото общество (последният пример с КТБ у нас и многобройни далеч по-фрапантни примери в САЩ, Европа, Япония и на други места); за рискови депозити, участие в скъпи хазартни игри... Нима това е рационално използване на ресурси от обществена гледна точка! Колкото повече ресурси остават в тези хора, толкова повече се развихря тяхната екстравагантност в и извън границите на България! В същото време обществото ни изпитва крещяща нужда от инвестиции за жизненоважни стопански, социални и други обекти. Частният предприемач не се интересува от това. В държавния сектор не се допуска такова ирационално, дори престъпно насочване на ресурси, не защото са по-морални, а понеже няма обективни условия за това. А ако отделни личности го правят, подлежат на наказателно преследване.
4. Ограничени и примитивни форми на корупция има от столетия. Съвременният частен сектор обаче я доразви до невиждани висоти като едно от средствата за постигане на максимални печалби. Допускат се масови нарушения на правилата за стопанска дейност чрез корупция между частни стопански субекти или между тях и държавни чиновници от всякакъв ранг. Много се говори за ограничаване на корупцията, създават се десетки органи за борба с нея, но тя продължава да расте. Благодарение и на корупцията през последните 26 години у нас станаха възможни престъпните приватизации на хиляди предприятия и банки, престъпните концесионни договори, неизгодните за България договори, хиляди манипулирани държавни поръчки, ощетили обществото с милиарди левове. И въпреки това - нито един осъден досега. Престъпления има, а престъпници няма! Очевидно някои държавни институции или части от тях работят заедно с престъпните формации, т.е.    

създават мафиотски структури

При господстващия в миналото държавен сектор навярно е имало някаква корупция, но тя е била несравнимо по-малка от сегашната. Поради самата същност на държавния сектор в него няма такива мощни стимули за корупция, както е в частния сектор.
5. Частният сектор се въздържа да инвестира в рискови и опасни дейности, от които обаче обществото се нуждае. Опитите за привличане на частни компании в рисково кредитиране и други рискови дейности пропадат. Те не предприемат нищо в такива условия без държавни гаранции. Тези дейности, заедно с риска, се поемат от държавата, за което са й нужни ресурси.
6. Крупният частен сектор много често инвестира в офшорни или други подобни зони в Европа, Азия и малки екзотични островни държавици в Карибския и други региони, за да избегне данъчно облагане. Откриването на тези корупционни дейности се оказа много трудно поради вплитането на високопоставени личности. Сега никой не говори за тях, докато се забравят напълно. Не ми е известно възползването на държавни компании от такива противозаконни практики. Не защото те са непременно по-морални. За разлика от частния, в държавния сектор липсват достатъчно мощни обективни стимули за това.
7. Широко разпространено е влагането на ресурси от дребния, средния и част от едрия капитал в сенчести дейности, за да се избегне плащането на данъци. В някои наши отрасли (цитират се хлебопроизводството и други дейности) това е масова практика, но липсват държавни мерки за нейното ограничаване. По-скоро обратното. Не ми е известно държавни фирми да практикуват такива дейности. И за това липсват обективни стимули в държавния сектор.
8. Частният сектор не инвестира в нискодоходни и бавно откупуващи се проекти като инфраструктурните. Особено в планински и изолирани райони или в силно социално ориентирани, но нискодоходни или нерентабилни дейности, от които обществото се нуждае. По същите причини това се допуска дори и в частната лекарска практика. То важи за транспортното обслужване и доставка на насъщни стоки и лекарства на малки, изолирани селища. В тези райони обаче живеят хиляди хора, които не могат да бъдат изоставени. Държавата трябва да се намесва и тук, за да запълни тази празнина, но са й нужни ресурси.
9. Когато конюнктурата е неблагоприятна или силно рискована, частният сектор не влага във физически инвестиции за производство на продукти и услуги, а насочва парите си в по-малко рискови търговски и други посреднически дейности или в по-сигурни банкови депозити и в ценни книжа у нас и в чужбина. Според отчета на БНБ за депозити на домакинства и НТООД, в края на септември 2015 г. депозитите над 500 хил. до 1 млн. лева всеки са били 1078 на обща стойност 757,7 млн. лева, а депозитите над 1 млн. лева всеки - 611 на обща стойност 1515,9 млн. лева. По оценка на специалисти голямата част от тях са на фалирали, на заплашени от фалит малки и средни фирми или на притежатели на свободни парични средства, които не ги влагат в стопански оборот поради големия риск, а предпочитат по-сигурно място в банките. Никой не може да каже колко са българските милиарди, изтекли в надеждни убежища в чужбина.
10. Преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) се насочват само в страни и сектори, където получават най-висока печалба и други изгоди, а не там, където са нужни на приемащата страна. До 2009 г. около 75% от ПЧИ у нас се насочваха в търговия с имоти и наемодателска дейност, търговия и ремонт на автомобили и мотоциклети, в хотели и ресторанти и във финансово посредничество. Никоя страна не е постигнала благоденствие с такава структура на инвестициите. Почти нищо не се насочи към здравеопазване, образование, наука, иновации, инфраструктура, високотехнологични производства и т.н. Това трябваше да се прави от държавата, за което са й нужни големи ресурси.
Чуждестранните компании много често прилагат рафинирани методи за трансфер на голяма част от печалбата си на компанията - майка или в други страни, за да избегнат плащането на данъци у нас. Някои големи проспериращи компании не показват изобщо печалба или сочат символична печалба в балансите си по същата причина. Българските власти не може да не го виждат, но бездействат. Досетете се за причините.

Следва