Индустриализация, реиндустриализация и световна търговия

В Европа и другите региони на света през последните години се появи концепцията за "реиндустриализация". Това означава пренасочване на държавната политика на средно развитите страни към развитие на съвременна индустрия. Тези страни, особено в Източна Европа, имаха някаква индустрия преди две-три десетилетия, но беше разрушена, с активното участие на МВФ, Световната банка, Световната търговска организация (СТО) и други институции. Това също означава още по-категорично насочване на държавната политика в слабо развитите страни от Африка, Южна Азия, Карибския и други региони към създаване на модерна икономическа структура с хармонично съчетание на индустрия, услуги и земеделие.
В тази нова ситуация

с още по-голяма острота

възниква въпросът за характера на световната търговия като една от ключовите предпоставки за индустриализация и реиндустриализация. Едно ще е влиянието на настоящата либерализирана световна търговия върху опитите на слабо развитите страни за индустриализация и на средно развитите - за реиндустриализация. Друго ще е влиянието на по-гъвкавата политика в световната търговия. Продължаването на либерализацията в сегашния й вид няма да допусне индустриализация и реиндустриализация. Прилагането на гъвкава временна протекционна политика ще превърне световната търговия в конструктивен фактор за индустриализацията и реиндустриализацията. И ще направи голяма услуга на човечеството.
Свободната търговия е политика за световните пазари, при която правителствата не налагат ограничения върху износа и вноса. Според Световната банка за слабо развитите страни са допустими защитни мита максимум до 20%. Американски и европейски учени твърдят, че са необходими по-високи мита, вносни квоти или субсидии, защото разликата в производителността между слабо развитите и високо развитите страни сега е много по-голяма от 20%. Настоящите развиващи се страни не са в положението, в което бяха сегашните развити страни в миналото с разполагаемите технологии, с потенциала си за проникване на чужди пазари. Развитите страни винаги са били по-конкурентни играчи на световния пазар в миналото, макар и на тогавашното по-ниско ниво.
В началните етапи на своето развитие всяка страна се нуждае от протекция на прохождащата си икономика и особено на конкретни важни производства, докато стъпи на крака. Примерите по света са милиони и датират от векове. В своя труд през 2002 г. Ха Джуун Чанг доказа за пореден път, че всички сегашни богати страни са използвали масово икономическия протекционизъм на ранните етапи на индустриалното си развитие. А след засилването на диктата на Вашингтонския консенсус от 1970-те - 1980-те, тези страни не разрешават на по-бедните да правят същото през последните десетилетия! Отказът от протекционна политика стана задължително условие за членство в ГАТТ, а след това в СТО. Нещо повече, опитват се да ни внушават, че свободната търговия била еднакво полезна за високо-, средно- и слабо развитите икономики. Това е груба подигравка със здравия разум и с историческите факти!
Известният между икономистите "infant industry argument" е развит за първи път от Александър Хамилтън в 1790 г. (тогава министър на финансите на САЩ) и доразвит по-късно от Даниел Раймонд, Фридрих Лист и други големи икономисти. Той е използван масово от Великобритания и САЩ през последните векове. В началото на своето индустриално развитие Великобритания е била между първите, въвели протекция срещу вноса на сурова вълна, продължила 100 години. От 1816 до 1945 г. вносните мита в САЩ са между най-високите в света. Всички страни от Западна Европа прилагаха такава политика през последните векове.
Япония едва ли щеше да е това, което е днес, без мащабната си протекционна политика след 1945 г., въведена от американската окупационна администрация. Видният икономист и бивш президент на Мексико (от 1994 до 2000 г.) Eрнесто Зедило препоръча използването на такава политика в слабо развитите страни в специален доклад до генералния секретар на ООН през 2000 г. Вашингтонският консенсус се погрижи за задушаването на тази идея.
Колкото и да е странно,

България е между световните шампиони

по либерализация на външната си търговия. В доклада по конкурентоспособността за 2013 г. Световният икономически форум ни поставя на четвърто място по либерализация на търговията от обхванати общо 144 държави. Само три високо развити икономики са пред нас. Сервилното послушание на българските правителства пред чуждестранния диктат през последните 24 години роди този чудовищен световен рекорд. Последствията вижда всеки средно интелигентен човек, когато пътува из страната - силуети на ограбени и разрушени някогашни фабрики и сгради на ТКЗС, запустели земи и подивели някогашни овощни градини и лозя, намаление в пъти на едрия и дребен рогат добитък, полуразрушени сгради на някогашни училища и болници, хиляди запустели и полузапустели села, пътища в безобразно състояние. А да напомням ли за около 1,5 млн. българи, прогонени от неволята и търсещи препитание по света! Изумително тъжна картина, създадена от пазарния фундаментализъм. А народът ни търпи и мълчи! В най-добрия случай мърмори.
Пазарните фундаменталисти твърдят, че "заместващата вноса индустриализация" не е ефективна за сегашните развиващи се страни, че по-ефикасна е политиката на "отворените врати". Това не е вярно! Слабо развитите страни, в това число и България, нямат друга алтернатива, ако искат да поставят основите на съвременна икономика и да осигурят достоен живот на своите народи. А високотехнологичната експортно ориентирана индустрия с модерна структура е сърцевина на съвременната икономика и фундаментална предпоставка за благоденствие. В наше време индустриализацията няма алтернатива. Препоръчването на земеделието, туризма, услугите и други подобни като приоритетни сектори е несериозно.
Развитието на индустрията беше потискано дълго време от пазарния фундаментализъм в полза на перверзното форсиране на услугите и особено на финансовите услуги. Резултатите от тази политика са съкрушителни. Неслучайно сега светът провъзгласи концепцията за "реиндустриализация". На тези ранни етапи на своята индустриализация слабо развитите и средно развитите страни се нуждаят от защита на най-важните си прохождащи производства. В противен случай те ще бъдат задушени в зародиш от мощната чуждестранна конкуренция.

Най-разпространени инструменти

за протекционна политика са митата върху конкурентния внос или субсидии за износа с данъчен кредит и даже с преки плащания. Използват се инструменти за ограничаване износа на природни ресурси. Определят се квоти за внос на определен вид стоки, понякога маскиран като "самоналожени доброволни ограничения" на чуждестранните вносители. Много специалисти смятат, че субсидиите и квотите са по-подходящи от митата. Прилагат се също данъци и нетарифни бариери, разгърнати регулативни механизми, санитарно-хигиенни стандарти. По-малко популярен и по-завоалиран инструмент е обезценяването на националната валута, с което износът на страната поевтинява и става по-конкурентен. През последните години по този въпрос има големи спорове между Китай, от една страна, и САЩ и Европа, от друга.
Правителствата на най-развитите страни, които на думи са за свободна търговия и за забрана на държавната помощ за изпаднали в затруднения местни компании, прибягват без колебания до протекционни мерки и до пряка държавна помощ, когато са засегнати важни техни производства от чуждестранната конкуренция или от влошена световна конюнктура. Това беше направено в грандиозни мащаби през 2008-2009 г. в повечето развити страни и особено от САЩ за спасяване на финансови и нефинансови компании с цената на трилиони долари от националните бюджети. Някои от тях бяха дори национализирани, за да бъдат оздравени от държавата и след това отново приватизирани. Слабо развитите страни не прибягнаха до такива мерки, защото нямаха ресурси.
Привържениците на свободната търговия казват, че протекционните мерки са ефикасни само в краткосрочен хоризонт, като предпазват неконкурентни производства от фалити и осигуряват по-голяма заетост. В дългосрочен хоризонт според тях имат обратен на намеренията резултат - поддържане на неконкурентна икономика и ощетяване на местните потребители с по-високи цени и по-ниско качество на местните стоки в сравнение с вносните.

В това има известни основания

Има обаче и начини за преодоляване на този недостатък на протекцията. Правителствата могат да обявяват защитни мерки за конкретни продукти, като определят и хоризонта на тяхното действие - 5-10-15 и повече години. Примерно до 10-та или 15-та година защитата може да е с неизменни тарифи (квоти или субсидии), които след това затихват постепенно и към 20-та година да се прекратяват. Това ще се обявява предварително и ще дава възможност на предприемчивия бизнес да започва производство под предпазен икономически чадър на фазата на прохождането и постепенно да повишава конкурентоспособността си.
След като съответните производства достигнат или докажат, че не могат да постигнат необходимата конкурентоспособност, правителството следва да ограничава и дори да премахва защитните инструменти. Пълната либерализация на заместващия внос от самото начало за прохождащи производства в слабо- и средно- развити икономики, прави невъзможно развитието на модерни производства в тези страни, защото биват погубвани в зародиш от далеч по-конкурентоспособните производители от развитите страни с 30-50- и дори 100-годишен производствен опит. Така слабо развитите страни са осъдени да останат завинаги слаби и бедни. Примерите за това са безбройни.
Либерализацията на световната търговия може да е полезна за всички партниращи страни само между приблизително равностойни по конкурентоспособност икономики. Тя обаче не е полезна и за двете партниращи страни между високо развити конкурентоспособни икономики, от една страна, и слабо- или средно развити неконкурентоспособни икономики, от друга. Една начинаеща в индустриалното си развитие страна или компания не може да бъде конкурентоспособна от първия месец или година спрямо държави или компании, тръгнали по този път преди десетилетия и дори столетия.. В тези случаи свободната търговия е изгодна за по-силния и ощетява по-слабия партньор. Такава е суровата истина на конкурентния пазар.
Налага се сериозна преоценка на концепцията за либерализация на световната търговия. Особено поради неравнопоставеността между конкурентоспособните и неконкурентоспособните страни, на които предстои да пристъпят към своята индустриализация или реиндустриализация. Без подобна преоценка тези високоблагородни идеи ще си останат поредните неосъществени мечти. Такива са неумолимите закони на пазара. Затова аз така упорито настоявам за регулирана пазарна икономика, която да служи на човека, а не човека на печалбата.