Борба за рейтинги и музика за убийци

Не остана нищо неоцапано. Наред с всичко друго, убиецът на русенската журналистка загрози едно име, с което цяло поколение сме израсли и сме се формирали. Северин Крайевски е основна фигура в популярната някога група "Czerwone gitary" ("Червените китари"). Може да се каже, че от него тръгна любовта ми към Полша, подтикнала ме да открия за себе си и полската класическа музика, да се редя на опашки за билети за седмиците на полското кино у нас, да си купувам плочи от полския център в София. Дългосвирещите бяха по 6 лв., колкото струваше да обядваш и вечеряш в студентския стол 12 дни, почти половин месец. Музиката обаче, и то тъкмо тази, беше по-важна от стомаха. Защото в песните се говореше за любов, за луна и звезди, за срещи и раздели, за загуба на близък човек, за обич към родината. И това не просто ми допадаше, но и ставаше значима част от същността ми. И не само от моята.
В каква ли музикална атмосфера се е формирал русенският Северин? Сякаш не е трудно да се отговори, макар че връзката невинаги е пряка. Хитлер например използва творчеството на Вагнер като средство за разпространение на политически послания, а любимите му композитори са Антон Брукнер и Франц Лехар. Милиони по света слушат произведенията на тримата, но не стават убийци. Същевременно изкуството, и в частност музиката, въздейства върху емоциите, а оттам върху изграждането на личността, върху качеството на нейните преценки и решения. Неслучайно някога се хвърляха толкова усилия за осигуряването на подходяща интонационна среда, какъвто беше тогавашният термин. В нея беше неизбежен идеологическият компонент. Наред с това се обръщаше внимание на всичко, което би помогнало на подрастващия да стане човек, а не да се загнезди като тумор в снагата на обществото.
Не е нужно да си престарял консерватор, за да си дадеш сметка, че днес е друго: "Правя квото правя и го правя добре./ Стига да е само ядене и спане" (от песента "Mojo", хит на миналото лято). "Ей, мац-пис-пис, котаракът със мустака/ чака те да помъркаш, за да ти даде каймака". (Павел и Венци Венц). "Джипа му голем и скъпа марка,/ и бибитката чух не му е малка". (Анелия и Ваня) "Запуши си устата и изслушай ме,/ дай яко газ и бичи ме./ Вкарай пета скорост, бе момче,/ пали моя адреналин". (Марина) "Покажи ми как умееш/ гъзария да живееш,/ покрай теб да пробва всяка/ на живота от каймака". (Анелия) "Ах, маймуно мръсна,/ да знаеш ш'те пръсна,/ мно'о съм добра като откача./ С друг как ти кръшкам,/ на лайв ти го връщам". (Ваня и Азис) "За мен ти си вещ купена, надупена в помещение... От теб ще взема всичко - да!/ Което искам - да!/ Без да имам капка вина!" (Криско) "Дива съм и млада, свежа лимонада... Може да опиташ как е задната предавка". (Тита) "Като животни правим тласъци, тласъци./ Обичам, когато ми дойдеш само по татуси". (Павел и Венци Венц)
Това съвсем не е единствената музика, която звучи. Но за мнозина е единствената. Друго те не слушат и не щат да чуят. Системата, да си позволя тази често и с право употребявана напоследък дума, вече ги е увредила. Алкохол, наркотици, джипове - купени с далавера, подарени за  сексуални заслуги или крадени, силикони, анаболи, татуси, тласъци, тарикатлъци - в тази обстановка расте поредният злодей по някоя крайбрежна алея. Колкото и главният прокурор да твърди, че изнасилването и убийството на телевизионната журналистка е спонтанно, престъплението е подготвяно дълго и упорито. Може би не непременно от поръчител, но със сигурност от отровната среда, в която немалка част от младите деградират. И която властта като че ли не е в състояние да оздрави. И, още по-зле, сякаш нехае за тази мрачна реалност.
Йордан Караджов, лидерът на групата "Сигнал", част от чиито хитове са спирани в предишното време, сега казва, че е по-добре да има цензура. Смята, че в доста отношения тя е била много ценна. Музикантите са се сърдили, че не са им разрешавали това или онова парче, но поне не са се пускали ужасни простотии, както е сега. Рок легендата говори това, не защото е против свободата, а тъй като не му е все едно какви емоции събужда у слушателите творчеството. Към какво ги подтиква, кое ги кара да обичат и от какво да се предпазват. Далеч не всички обаче са проникнати от такава отговорност. И тъй като в днешно време е немислимо да се възвръща цензурата, нараства ролята на медийната саморегулация. При някои телевизии и радиа тя е на ниво, но в доста случаи борбата за рейтинг се оказва по-важна от качеството на посланията, които се поднасят на аудиторията.
За съжаление медиите не могат да взимат пример от властта, докато нейни представители са в състояние да нахълтат в ресторант, да подчинят всички на настроението си, да се вживеят в ролята на самодейци, че и да искат пари от клиентите за изпълненията си. Но пък и никоя власт не е вечна. Колкото по-бързо се осъзнае това, толкова по-малко граждани ще попадат в лапите на убийците.