Книгата
Поезия, изригваща гняв и протест
/ брой: 258
Мисля, че подобен извод предизвиква у читателите най-новата поетична книга на Ирина Велева "Гилотината на времето", която издателство "Български писател" пусна наскоро на книжния ни пазар. Авторката е представител на сравнително младата ни творческа генерация в полето на изящната словесност, в чиято територия навлезе в началото на 90-те години. През 1992 г. излезе от печат дебютната й стихосбирка "Апокалипсис". Радушният прием в литературните ни среди и читателската общественост я окуражи, отприщи бунта на творческия й потенциал и изля завирената й енергия в нови талантливи заглавия - "Автонекролог", "Срещи и раздели" и "Попиват сетивата".
Ирина Велева е творец, който не може да понася социалните нравствено-психологически недъзи, които разлагат безпощадно обществото ни след настъпването на т.нар. демократични промени у нас и излива, при това не без основание, натрупаните несъгласия в себе си в огнедишащите си поетични творби.
Такъв характер носи и последната й засега стихосбирка "Гилотината на времето". Книгата й се състои от три основни цикъла: "Живот в глаголи", "Краткостишия" и "Любов на глътки". Първите два в сюжетно-тематичен аспект и в емоционално отношение са доста сродни и неусетно преливат един в друг, докато третият, макар и освободен донякъде от присъствието на присъщия за нея социално-граждански патос, ни пренася в неспокойния й интимен свят.
Още в първите й стихове обаче усещаме, че се докосваме до поетично слово, което издишва горещата жарава на днешния объркан ден, който гнети и унижава нашия съвременник, обричащ го на едно безсмислено жалко съществуване. А това не може да приеме будната й съвест:
Безсмислието край мен кръжи
от ранна утрин чак до здрач.
Изтрива моята усмивка
и дланите ми свива в юмрук.
Ирина Велева притежава изключително чувствителни сетива и като сеизмограф улавя болезнено непрестанните социално-психологически сътресения, резониращи в реактивната й душевност и дълбоко се възмущава от безразличието, което погубва днешния човек:
От мен остава притъпена болка от света и хората
и някакво студено безразличие
като релсите на влак, на които им е все едно
кога влакът върху тях ще мине.
Голямото социално напрежение съсипва и погубва честните и онеправдани люде, тя страда за тях и категорично осъжда примирението със злото и гневно възкликва:
Страданието превръщам в бяс,
страданието на малкия човек,
без право на живот и глас
...и потъмнявам, и превръщам себе си в бяс,
който отприщва ветровете и тревогите.
Чета унесен в буйния и неукротим поток на стиховете на тази млада наша поетеса и асоциативно се пренасям в социално-революционния патос, извиращ от стиховете на Ботев, Смирненски, Вапцаров. Подобен полъх, разбира се, усещаме и в немалко творби на Петър Караангов, Матей Шопкин, Георги Константинов и други съвременни наши поети. Трудно обаче бихме открили в днешната ни поезия подобна динамика и сгъстяване на неудържимо минорно настроение, породени от тъжната и задушаваща атмосфера на сегашното безвремие, обременено с безпрецедентна низост и падение. А те битуват безпрепятствено, погребвайки светли пориви, мечти и идеали:
Угаснаха светулките - надежди в мрака.
С тях вълшебна бе нощта.
И грееше животът.
И светеше душата.
Минорната гама в емоционалния свят на поетесата доминира водещо в много нейни лирични творби - "Къде си радост?", "Като кладенци", "Гилотината на времето", "Сивота" и др.
В стиховете на Ирина Велева нашият съвременник открива себе си, потънал беззащитен в пагубното ни бездушие, лишил живота си от смисъл и съдържание. В случая авторката ни среща с дълбокото си психологическо проникновение и, потапяйки ни в безкомпромисното си неудовлетворение, осъждайки се, прави
Празни стъпки в празни дни.
Къде отиде моят смисъл?
Накъде вървя?
Като капка аз валя.
Като капка аз потъвам и се губя в дните.
Паралелно с преобладаващото отчаяние, огорчение и житейска безпътица, от които се задъхват немалко стихове, има обаче и творби, макар и по-малко, в които ставаме съпричастни на плахи живителни отблясъци ("Утехата"), но те потъват безсилни, погълнати от властния негативен емоционален свят на стихосбирката.
Стиховете, включени във втория цикъл - "Краткостишия", дишат същата умопомрачаваща атмосфера, в която авторката продължава да "носи безсмисленото си тежко житейско бреме".
Третият цикъл "Любов на глътки" е един своеобразен отдушник от угнетяващото житейско напрежение на първите два цикъла, отвеждайки ни в спасителните разтоварващи глътки от най-човешкото чувство - любовта. В света на жизнеутвърждаващите й ласки и нежност авторката си поема сякаш солук от връхлетелите я тежки преживелици, наложени от днешния безчовечен ден.
Новите стихове на Ирина Велева не блестят с някаква излишна и ненужна художествено-естетическа самоцелна натруфеност, но те с пестеливата си образна система, с експлозивния си на места, завладяващ стилно езиков изказ, изповедна искреност оказват силно и неотразимо въздействие върху читателите, са тежка, но справедлива присъда на унизителното ни съвремие. "Гилотината на времето" с право нарежда авторката сред най-ярките имена на съвременната ни социално-гражданска поезия.