Новата (анти)капиталистическа революция
Безрезултатните неолиберални мерки за рестрикции засилват социалните протести и активизират опасни тенденции за отцепване в Европа
/ брой: 237
"200 000 гърци показват "обичта си" към Меркел... Полицията използва зашеметяващи гранати и сълзотворен газ, за да отблъсне демонстрантите по повод визитата на германския канцлер Ангела Меркел в страната", съобщи преди дни Ройтерс.
Други 200 000 протестираха в началото на седмицата в Мадрид и още 56 испански града срещу политиката на строги икономии и поискаха оставката на правителството. Водещите профсъюзи там дори отправиха призив за национална общоевропейска стачка и повсеместни протести на 14 ноември.
Франция също не е изключение. Хиляди френски работници и служители излязоха по улиците на Париж на 9 октомври на протест срещу антикризисните мерки на правителството и предстоящата вълна от съкращения...
Пак в началото на месеца друг дългов грешник - Португалия, представи след многолюдни масови протести нов план за строги икономии. Кабинетът обяви, че се отказва от някои спорни мерки, които щяха да влязат в сила от 2013 г...
Кристин Лагард, шеф на МВФ: "Световните правителства трябва да престанат с бюджетните икономии"
Нещо голямо започва да се случва
Или предстои да се случи. И едва ли има сериозен политик или наблюдател, който да го подминава, без да не се впечатлява от мащабите на процеса и да се пита докъде то би довело Европа и света като цяло.
Новините за зачестилите напоследък социални протести идват в тандем и с други неприятни събития. Оказва се, че сепаратизмът надига глава и някои от по-богатите региони на Европа искат да се отцепят и да станат независими, недоволни от факта, че трябва да финансират по-бедни съседи. Каталония може да бъде катализатор за нова вълна на сепаратизъм в Европейския съюз, а по стъпките й вървят Шотландия и Фландрия, писа "Ню Йорк таймс". Големият парадокс на ЕС, изграден на разбирането за споделения суверенитет, е, че прави по-лесен стремежа на регионите към независимост.
Как се стигна дотук и къде да търсим причините? Експерти предупредиха още в края на миналата година, че Испания, Италия, Португалия и Гърция няма да могат да постигнат поставените им цели за бюджетните дефицити за 2012 г. Крупни региони в тези страни имат дълбоки фискални проблеми, а безработицата там се увеличава. В същото време пакетите от мерки по затягане на финансовата дисциплина правят нещата още по-страшни: повишаване на данъците, редуциране на заплатите, нови уволнения.
По последни данни на Евростат безработицата в еврозоната и в целия Европейски съюз е останала на най-високото си ниво от трите летни месеца - съответно 11.4% и 10.5%.
Последиците от стагнацията също са налице: повиши се цената за финансирането на почти всички страни членки на еврозоната, банките отново усложниха условията за даване на кредити, а правителствата още повече затегнаха фискално своите бюджети. Дори Германия, идолът на европейската икономика, вече е под сериозен стрес. Добре "смазаният" експортен модел на нейната икономика вече трудно би могъл да функционира при новите валутни и търговски войни в света.
Нещо повече: самата еврозона и по същество целият ЕС - се оказаха в ситуация чисто и просто неадекватна спрямо съвременната природа и характера на взаимоотношенията между длъжници и кредитори, които днес съществуват в европейската икономика. Практиката показа, че страните членки на валутния съюз не могат да използват нито един от двата съществуващи механизма за разрешаване на дългови проблеми: нито този на продължаващо рефинансиране, на каквато основа са например взаимоотношенията между САЩ и Китай, нито пък механизма на "отписване" на дълга. Последното се случи в Латинска Америка след кризата в 80-те години на миналия век. Досегашният опит на Европа от май 2010 г. насам да накара задлъжнелите държави да си платят дълга - води до срутване на икономиките на тези страни.
Какво показва простата сметка?
Някои икономисти са на мнение, че ако Гърция не трябваше да плаща лихви за обслужване на дълговете си, тя щеше да се окаже с едва ли не балансиран бюджет, коментира "Дойче веле". От тази гледна точка гръцките държавни финанси не изглеждат много по-зле от тези на Германия през 2009 или 2010 г. Така без дължимите лихви гръцкият дефицит за тази година би възлизал на 1,4 млрд. евро. Това твърди правителството в Атина, потвърждават го и независими експерти. След като обаче прибавим към тази сума и лихвите, текущият бюджетен дефицит на страната се вдига 9 пъти (!), достигайки сумата от 12,5 млрд. евро. Тази дупка в гръцкия бюджет се покрива... чрез помощите, отпускани от ЕС и МВФ.
С други думи - парите, които страните донорки отпускат на Гърция, за да й помогнат, се връщат обратно при тях под формата на лихви. Да видим сега и кои са страните донорки - това са МВФ, ЕЦБ, спасителният фонд на ЕС и отделни страни членки на Общността. След договореното през март опрощаване на голяма част от гръцкия дълг към частните кредитори, де факто на страната й останаха основно дълговете, взети от международните донори - МВФ, ЕЦБ и ЕС.
Като теглим чертата, се получава следното: международните донори плащат сами на себе си, макар и по един заобиколен път - през гръцкия държавен бюджет. Тези пари имат явно за цел да поддържат заблудата, че един ден Гърция ще бъде в състояние сама да си плаща лихвите.
И какво излиза? Драконовските мерки за икономии трябва да се следват, а в същото време резултати няма. Не друг, а самият МВФ преди ден излезе с нова мрачна прогноза, че кризата щяла да продължи още десетилетие. И предрече поредно свиване на растежа. Може би затова песимизмът му изненадващо бе "балансиран" с почти революционното изказване на шефката на МВФ Кристин Лагард, цитирана от "Файненшъл таймс", "Блумбърг" и Би Би Си вчера - че "световните правителства трябва да престанат с бюджетните икономии". И още: "Няма смисъл европейските правителства да изпълняват каквито и да било програми за ограничаване на бюджетния дефицит при условие, че растежът е разочароващ"... Тези нейни думи всъщност са си официално признание за провала и безрезултатността на неолибералната доктрина за по-нататъшно затягане на коланите.
Точно тази порочна практика всъщност активизира и масовите протести в редица държави. Отново е налице революционна ситуация, макар и обратна на Лениновата трактовка. Днес низините са тези, които не искат да живеят поновому, т.е. да затягат вечно коланите и да следват предписанията на т.нар. донори. Те искат да имат стандарта на своите родители и да не бъдат лишавани от социалните придобивки и екстри, спечелени с много упорити битки през последните десетилетия. Върховете пък не са способни да управляват постарому. Парадокс! Те вече не са в състояние да осигуряват условия за онова благополучие, което в разцвета си, особено през 90-те, бе символ на свободата и демокрацията и се превърна в привлекателен център, довел до най-мащабното засега разширяване на ЕС.
Глобалният провал
До голяма степен той е логичен резултат от либералното развитие на света в условията на безгранично доверие към онези, които оперират с парите на масите. Най-вече на средната класа, която растеше и процъфтяваше през последните 25 години. След толкова години на ръст и преместване на паричните маси от една държава в друга, а и от един континент в друг, хората, които имаха достъп да тези парични маси, усвоиха до съвършенство умението да намират законови вратички за всякакви безгранични по размер и характер финансови операции. Това естествено надуваше балона. Подпомагаха го държавата като работодател и работодателите в корпорациите, които в ръста на икономиката виждаха добра възможност да се прославят като благодетели.
Цените - в развитите държави - и на стоките, и на услугите, се вдигаха постоянно и извън принципа на конкурентния натиск, защото парите, макар и най-често виртуални, ги имаше в изобилие. Това доведе до свръхпотребление, до нарушаване на всички баланси в държавните политики. Малко са държавите, които запазиха хладнокръвие. Генерално погледнато обаче, като във всяка криза, си има съвсем конкретни лица, причинили катастрофата. И тук обаче иде лошата новина - с едно-две изключения, физическите причинители не бяха наказани. Още са си там, по върховете, с огромни, макар и малко по-скромни милионни бонуси годишно.
1.1 трилиона евро!
Толкова е струвало досега спасяването на единната валута, изчислиха от МВФ. От декември 2009 г. предоставените държавни средства за оказването на помощ на "страните от периферията" (Гърция, Ирландия, Италия, Португалия и Испания), възлизат на 1,1 трлн. евро. Част от парите са предоставени от Европейския фонд за финансова стабилност, но по-голямата част идват от ЕЦБ. Тя не само е изкупила държавни облигации за малко над 200 млрд. евро, но е помогнала за рефинансирането на банките на тези пет страни. Предоставените средства за това са се утроили и вече надхвърлят 600 млрд. евро.
Изглежда засега само действията на ЕЦБ спасяват Европа и еврозоната от разпад. Затова и шефът й Марио Драги призова преди дни да бъде предоставена на ЕЦБ отговорността за надзора върху банките като ключова стъпка за преодоляване на дълговата криза. Единният банков надзорен орган, съчетан с други мерки като общ спасителен фонд за банките и единна схема за гарантиране на депозитите, са "трите стълба, които ще възстановят доверието" в разклатената еврозона, отбеляза Драги.
Повече интеграция или разпад
Очевидно тази дилема все повече набира скорост в Европа и бъдещето й ще зависи от нейното разрешаване. В една от последните си речи пред Европарламента председателят на ЕК Жозе Барозу заяви: "Ще спечелим заедно или ще изгубим заедно". Той, разбира се, е прав. Само че, както се вижда, играта на победители и победени е твърде удобна за националните лидери, щом носи вътрешнополитически дивиденти, дори и когато ЕС е заложен на карта. Трябва ли да се стигне дотам, че както гласи популярното клише, европейците да разберат какво са имали едва когато го загубят. При това - благодарение на собствените си, демократично избрани политически лидери.