Там, където има симулация
/ брой: 163
От всичките ни комплекси на неудовлетвореност днес най-мъчно поправим е степените и стойностите на образованието. То е огледалният индикатор на общото ни самочувствие. Някога, малко преувеличено, но с право, ние посочвахме това като един от най-големите ни позитиви в сравнителен план. Още от времената на Балканската война се оказва, че нашите войници бяха най-грамотни. Това беше едновременно амбиция и утеха срещу други провали. Не останахме на три морета, нямахме нобелисти, но нямахме и невежество. Учителят бе обект и на шегички, но повече - на респект. Той беше част от живота на всеки от нас.
Защо имахме такива успехи? Защото наподобявахме Европа само през филтрите на собствените си традиции. Едно натрапчиво съмнение години тревожи моето уморено въображение. То извиква съпоставяния. Защо при тоталитаризираното ни образование през 1989 г. се пръкнаха такива и толкова вещи познавачи на демокрацията, парламентаризма, пазарната икономика, дипломатическото изкуство, моралните стойности. Нали бяхме зомбирани, еднопосочни и поробени? Днес, при демократизираното ни образование, първата работа на бизнесмен, бивша мутра или комбинативен политикан е да изпрати детето си да учи в чужбина. Това правят дори и позабогателите преподаватели в нашите образователни институции. Как така? Нали вечно се вайкахме от догматизираното ни образование. Ето, сега то е демократично и реформиращо се. Въведени са термини като департамент и магистър. Усърдно участваме в международни проекти с атрактивни пътувания и хонорари. А приложението на новия метод немотивирано ни хвърля в образователна класация, която няма нищо общо с победите ни на математическите олимпиади.
Някога онези, които отиваха с лихварските алтъни на бащите си да учат в чужбина, се завръщаха по-големи патриоти от онези, които не са имали такава възможност. Учили в Гренобъл, Париж или Цюрих, те ставаха обикновени учители във Враца и Варна, Видин и Пловдив. Не всички от тях се втурваха да стават министри, посланици, депутати и кметове. И бяха запомнени от местното население с по-голяма любов от големците.
При възстановяването на българската държава през 1879 г. имаше успешни стъпки към европеизация. Въпреки че преди това Европа нехаеше за нас, а често бе и политически враждебна. Тя бе културен идол за всичките ни възрожденци. Но интуитивно или по познание тогава ние знаехме, че модернизация, което автоматически означаваше и споменатата европеизация, още не означаваше пълно и безусловно подражание. Тази условност бе проявена именно в образованието, което в близките 100 години бе нашата отличителна черта като причина за гордост. Ние например не възприехме т.нар. Ланкастерска система на самообразование между учениците, която бе вече позната у нас чрез американските мисионери от двете страни на Балкана и в Македония. Не всеки положителен и ефективен опит от Америка и Европа бе подходящ за нас. Днес много старателни докарвачи на Запада, образовани на Изток, могат да се упражняват в комплексарската паника, че една селективна предпазливост от наша страна може да се окаже също "ляв подход" в образованието. Или ретроградност към прогреса. Но защо сега имаме по-малко образовани от преди - там е цялата драма на сравнителната статистика. Не всеки образован човек тогава е правен такъв, само за да чете произведенията на Тодор Живков.
Защо днес знаем по-малко за хайдути, въстаници и книжовници от времената, когато образованието уж наблягало само на комисари и партизани? Детективите виждаме на екрана много по-често. Преди надменно да се изсмеем, че това е банализирано старческо мрънкане, следва да вникнем вярно ли е или не! А тук терзанията не обхващат само образованието.
След богомилството, Стамболов и Стамболийски у нас не се е родило нещо, което да има изцяло локален произход. Това ни прави имитатори, което не би било толкова лошо, ако не се правеше така папагалски. А при имитация онзи, когото наподобяваш, винаги ще бъде не само повече значим. Той получава правото да бъде оценител и назидателен ментор. Той деликатно, но твърдо, ти вменява: "Приличай на мен, а колкото си успял в това, ще преценя аз." Това е вторичната драма на "другата" Европа.