Окопите на студената война

Преди малко повече от 20 години съветският лидер Горбачов (презрително наричан днес от сънародниците си Иван Сусанин, който заведе своите в блатото) едностранно обяви геополитическия фалит на СССР и на държавите от т. нар Източен блок. Това негово решение бе продиктувано главно от неспособността му (както и на редица негови предшественици) да си отговори на въпроса: защо съветският икономически модел постоянно се срутва надолу?
За тази цел му бе достатъчно да погледне малко по на изток от Сибир - към столицата на милиарден Китай, където по същото време покойният вече Дън Сяо Пин произнесе сакраменталната фраза: "Китай е достатъчно велика страна за социализъм в управлението и капитализъм в икономиката... "
Именно поради това политическо късогледство, Горбачов разтури безплатно огромната съветска империя: факт, посрещнат с огромно (и обяснимо) задоволство от Запада. Падна печално известната Берлинска стена в малките държави от Източния блок - като избухвания на фоейрверки - една след друга разцъфнаха мирните "цветни революции" (у нас беше със син цвят) и на геополитическата арена остана само една "свръхсила" - САЩ. Това бе повод за стотици анализи и за тържественото обявяване на края на т.нар. студена война, започнала през 1947 г. с историческата реч на покойния английски премиер Чърчил в американския град Фултън. Тогава започна откритата вражда между доскорошните съюзници в антихитлеристката коалиция - Русия, Америка и Западна Европа. Главната ос на противопоставянето бе естествено Вашингтон - Москва.

Защо припомням тези добре известни факти? Защото днешното ново поколение (родените след 1989 г.) въобще си нямат представа какво на практика се крие зад този академичен термин студена война. През 60-те години на миналия век десетки хиляди американски семейства си оборудваха "домашни" противоатомни скривалища, в "соцлагера" се изграждаше грамадна мрежа от обществени скривалища.
През 70-те и 80-те години в много от новоизграждащите се жилищни блокове - например в София, имаше монтирани външни "антени", готови да бъдат включени към гама-дозиметри, а в мазетата имаше неголеми помещения, оборудвани с водопроводен кран, тоалетна и желязна врата, където трябваше да се извършва - при необходимост - процедура по изчистване от радиоактивно замърсяване. Какво да се прави? Студена война...
И така началото на последното десетилетие от миналия век завари Съединените щати като всепризната единствена свръхсила в света - титла, невиждана до това време. Европа и Америка си отдъхнаха от призрака на ядрения конфликт, а в доскоро свръхсекретните ядрени бази в Русия и САЩ започнаха да си гостуват взаимно ядрени специалисти. Но както казва старата народна поговорка: "Всяко чудо за три дни." Мина един микроскопичен (от историческа гледна точка) период и в края на ХХ век Китай - държава с население от 1 300 000 000 души, даде сериозна заявка за участие в световната икономическа надпревара, като с лекота задмина такива развити държави като Германия, Франция и Англия.

Изненада след изненада

Както Горбачовият демонтаж на социализма в Европа, така и внезапният икономически скок на Китайската народна република изненада анализатори и политолози. Никой не очакваше, че Пекин ще е в състояние да "прескочи" десетилетията икономическа изостаналост и "боксуване" и да се нареди непосредствено след Япония и САЩ в световната икономическа ранглиста. Успоредно с икономическия бум - и напълно естествено - КНР започна да трупа и "военни мускули" - на неголям остров в Китайско море бе построена съвременна база за атомни подводници (едно от най-опасните оръжия в съвременния свят), разгърната бе широка програма за усъвършенстване на ракетите със среден и далечен радиус на действие, поставена бе сериозна основа за местно производство на бойни самолети (които доскоро се внасяха от СССР).
От друга страна, в края на миналия и началото на този век друга азиатска държава - Корейската народнодемократична република (КНДР), далеч по-малка по площ и население от Китай, изненада световната общественост с изострянето на своята външна политика, с подготовката и провеждането на военни ядрени опити.
В геополитически план КНДР е известна като последния бастион на студената война: несъмнено за това има основание, след като войната между Севера и Юга на Корейския полуостров (1950-1953 г.) официално не е прекратена и до ден днешен, а напрежението между двете Кореи периодично ескалира до опасни стойности.
Когато говорим за неголемия Корейски полуостров, разделен днес от временна "демаркационна линия", не бива да забравяме една съществена подробност - че Северът (КНДР) се радва на безусловната подкрепа на Пекин, а Югът (Република Корея) - на Вашингтон и Токио. Това прави конфликтната ситуация между разделената нация още по-сложна и взривоопасна. Доказателство за това са и продължаващите и в момента трудни (и често прекъсвани) преговори за ограничаване на ядрената политика на КНДР и за разбирателство между Севера и Юга.
Северна Корея с основание предизвиква загриженост със своята твърда политика. Макар и с население малко повече от 24 милиона, страната поддържа редовна армия - четвърта по численост в света (1 210 000 души), снабдена с различни видове оръжие -главно съветско и китайско, което макар и не на световно ниво, спокойно може да осигури продължителен военен конфликт. И да повторим отново - зад гърба на малка Северна Корея е Китай, и то не от днес и не от вчера. Достатъчно е да припомним, че по време на Корейската война от 50-те години именно китайски военни части (макар и обявени за доброволчески) нанасят най-сериозния еднократен удар на армията на САЩ (участвала в конфликта под флага на ООН); само за 48 часа в навечерието на Коледа - 1950 г., 130 000 китайски войници, разположени в кръгова засада, унищожават две американски дивизии (по неофициални данни загиват над петнайсет хиляди военни на САЩ).
Но колкото и да се говори за КНДР като за последния бастион на студената война, тази титла отдавна вече не е актуална: ако хвърлим общ поглед към сегашната геополитическа обстановка в Югоизточна Азия, ще открием редица открити и скрити

Огнища на противопоставяне

които твърде много ни напомнят за ерата на въпросната студена война. Преди всичко, днес вече отново имаме две свръхсили - Америка и Китай. В първото десетилетие на новия век КНР вече е на второ място по икономическа сила в света и прогнозите сочат, че някъде към 2030 година ще настигнат и надминат САЩ по брутен икономически продукт. За по-малко от 20 години официален Вашингтон загуби лидерската си позиция и с голямо неудоволствие трябваше да раздели първото място с Пекин, древната столица на "Средната империя".
Когато става дума за Китай, тонът на американските (и някои западноевропейски медии) твърде силно напомня за "мелодиите" от ерата на студената война - тук може да открием цялата паноплия от пропагандни средства, използвани за целта - дезинформация, старателно очерняне, шумно изтъкване на всеки отделен "дисидент", опити за стартиране на "цветна революция" (за Китай западните политици са избрали жасмина) и т.н.
В унисон с това политиците от Вашингтон не пропускат да атакуват Пекин за правата на човека и за това, че провежда активна политика на милитаризация - понякога тонът на техните изказвания е агресивен, понякога - изпълнен с лицемерна печал. Такова прискърбие пролича в думите на американския военен министър, който направи "приятелско посещение" в края на миналата година в Китай, а в същото време официалните военни власти на КНР изненадващо демонстрираха изтребител - бобмардировач от 5-о поколение - така наречения "Джи-20" - побратим на прословутия американски "Стелт" - суперсамолета "Ф-117". Американските делегати се оплакаха, че според китайските военни програми въпросният "Джи-20" би трябвало да бъде произведен едва в края на 20-те години, а не днес - факт, който сочел за прикритата, лицемерна и опасна военнополитическа линия на официален Пекин.
Още по-смехотворни са опитите за лансиране на недоволство в устремно развиващ се Китай - по подобие на недоволствата избухнали преди двайсет години в Източна Европа. Преди няколко седмици "неназовани" източници в интернет призоваха към мирно "жасминово шествие" пред входа на ресторант "Макдоналдс" в центъра на Шанхай: на сцената се появиха само американски и западни репортери, но никой не дойде, за да вика "Долу!" с жасмин на ревера. Подобен опит бе направен и в Хонг Конг (града с повече небостъргачи от Ню Йорк) - там пред "Макдоналдс" се появи... един човек, който смело призова към свобода на словото и печата.
Умиление предизвикват и позабравените пропагандно-новинарски хватки от 50-те и 60-те години на миналия век: например един изцяло нов белокаменен град бе заснет... през защитната мрежа на новострояща се сграда - така де, защо трябва да се снима едно към едно? Още по-голямо умиление будеше един репортаж в американското сп. "Нешънъл джиографик", посветено на нерадостната съдба на стария Фън, който не искал да напусне къщата си в изцяло подновяващия се център на град в Северен Китай (където, между другото, вече работели 2700 американски, европейски и японски фирми). Обективът на репортера бе направил нощна снимка на изцяло новия център на града, но... през разрушената наполовина двуетажна къща на стария Фън: тъй като предназначената за разрушаване малка сграда естествено е без ток, американските репортери бяха се погрижили да поставят газени лампи в разрязаните наполовина стаи, където в нощта се виждаха два силуета - на стария Фън, който за "нищо на света" не искал да сменя адреса си, и на неговия син - гледка трогателна, почти успяла да скрие новите многоетажни супермодерни сгради в центъра на този устремно развиващ се китайски търговско-индустриален център.
И така, томахавката на студената война отново е извадена, и то не заради някаква си 24-милионна Северна Корея, а заради Китайската народна република - кошмара на американските политици и военни. Да, военни, защото от няколко години вече Пентагонът сочи като потенциален враг щ 1 на САЩ не друг, а Китай...
Китай също не остава длъжен: в момента Пекин има 12 ядрени бойни подводници в активна служба срещу 10 на Вашингтон, догодина ще бъде завършен първият китайски самолетоносач, за суперсамолета "Джи- 20" вече стана дума. Усилено се готви и изпращане на китайски научно-изследователски апарат на Луната (не забравяйте, че именно от семейството на тези изследователски ракети са и страховитите "балистични" ракетни носители, способни да пренасят атомен заряд до всяка точка на планетата...
Разбира се, политическият език на официален Пекин все още е много сдържан и подчертано обърнат към вътрешните въпроси, свързани със стопанското развитие на Китай, но едва ли има разумен човек, който да повярва, че икономическа сила номер 2 в света ще си остави "военното магаре в калта"...
Когато говорим за новите адреси на студената война, не бива да забравяме и съществуването на

Скритите въглени

на противопоставянето Изток-Запад. Тук на първо място бих поставил почти двеста милионна Япония - "големия приятел" на САЩ в Югоизточна Азия. Лично за мен - след 50-годишно наблюдение на външнополитическата обстановка, Страната на изгряващото слънце е в същото положение, както беше ГДР по време на Източния блок: обстановка на чужда окупация. Източна Германия се водеше за "голям приятел" на СССР, но в столицата имаше висока стена с бодлива тел и картечници, разделяща града на две части. Десетки хиляди съветски войници пребиваваха в "приятелски" бази в ГДР, а лошо скриваните антисъветски настроения се улавяха много лесно. Подобно е положението днес и в Япония. След позорната капитулация през август 1945 г. (предшествана от варварските атомни бомбардировки над Хирошима и Нагазаки), японските правителства се надпреварват в деклариране на приятелски чувства към Вашингтон. Това не попречи на бизнесмените от островната държава да започнат необявена търговска война със САЩ, да залеят Америка и Европа с японски коли, да заемат водещо място в икономиката на света. Но успоредно с това в Япония има над 100 военни бази на САЩ, с над 50 хиляди души персонал - морски пехотинци, моряци, летци. Особено силно е американското присъствие в Окинава, където е базиран и флагманът на Седми американски флот - атомният самолетоносач "Дуайт Айзенхауер"(към него има флотилия от десетки други кораби). Във военно отношение Япония винаги е "на прицел" от страна на американските военни. Отношението на японското население към "задокеанските приятели" също не е блестящо: постоянно има скандали около военните бази в Окинава, чести са протестните на местното население, негодуващо от непрекъснатия шум на американски военни самолети, от присъствието на ядрени подводници на японския бряг, от разпуснатостта и скандалното държане на морските пехотинци, които - забележете - не подлежат на съдебни санкции от японска страна, а могат да отговарят само пред съд в Щатите. Да не говорим за ежегодните августовски мемориални дни в памет на атомните бомбардировки - милиони хора се събират в Нагасаки и Хирошима, за да покажат, че ядрената рана от август 1945-а е все още жива и боли.
Изкушавам се да добавя към това и един разговор, който водих в късен час с един бизнесмен в Токио: това беше в края на миналия век, когато все още Япония нямаше Министерство на отбраната. "Знайте - каза ми подпийналият събеседник - ние нямаме право да се въоръжаваме и да поддържаме армия като сподвижници на Третия райх, но имаме тайни складове, в които са складирани специални монтажни части - те се сглобяват като системата "Лего" и с тяхна помощ само за 48 часа нашите петстотин хилядни петролни танкери могат да се превърнат в самолетоносачи...". Това спокойно можеше да е било пиянско изхвърляне, но ако е истина, изниква въпросът: срещу кого биха се употребили тези тайно монтирани самолетоносачи?
Подобни тлеещи въглени на студената война може да открием и в 100-милионен Виетнам, чиято северна част до края на 70-те години воюваше със САЩ. Днес, три десетилетия по-късно, обединен комунистически Виетнам търгува бодро - по китайски пример - с Европа и със стария противник - САЩ; търговският обмен с големите държави изстрелва тази воювала десетилетия държава напред в икономическата листа на света. Но успоредно с това до ден днешен ежегодно във Виетнам се раждат по 2000 бебета с увреждания - резултат главно от силно отровния химикал на американската фирма "Монсанто" - "Ориндж ейджънт", използван за обезлистяване на гъстата джунгла по време на американо-виетнамската война. Тези двайсет хиляди пречупени съдби, тези нови двe хиляди пострадали семейства всяка година едва ли изпитват много топли чувства към Америка - държавата, която изпробва на гърба на виетнамците всичките си оръжия за масово унищожение през годините на войната...
И така студената война отново хвърля сянка върху планетата - този път в друг регион, в Югоизточна Азия. Това не я прави по-малко страховита, защото понякога е нужна само една допълнителна искра, една крачка, за да пламне страховитият пожар на горещата война.