50 г. от преврата в Чили - жестокост, разтърсила света

На 11 септември се навършват 50 години от преврата в Чили, разтърсил цял свят. На този ден генерал Аугусто Пиночет, с помощта на САЩ, сваля от власт законно избрания президент Салвадор Алиенде, а хиляди мъже, жени, дори и деца са убити или безследно изчезнали.
Днес, половин век по-късно, раните на оцелелите и техните наследници, продължават да кървят, а призраците на невинните жертви сякаш бродят по улиците на градовете и селата. Сякаш искат да разберат кога най-накрая ще настъпи възмездие? Все още се откриват масови гробове. Но това не е утеха за никого. Напротив. Чрез тях миналото напомня още по-зловещо за себе си.
Специално за читателите на ДУМА ви представяме историята на Тоньо Кабесас - бивш политически затворник, оцелял като по чудо и успял да замине за Канада, където живее със семейството си. За всичките тези 50 години се е прибирал само веднъж в родината, която за него се е превърнала по-скоро в мащеха.
"На 28.09.1973 г. роднините ми ме предадоха на полицията и се отрекоха от мен. Не ме потърсиха в затвора, само в първия (лежал съм в няколко), мащехата ми дойде да ми донесе чисто бельо, след това ме местиха от един затвор в друг и никой не дойде, не ме потърси, не ги интересуваше, че ще ме разстрелят.
Пиночет постигна нещо, което никога не сме си представяли, че ще е възможно. Хората станаха егоисти, повечето мислеха само за себе си и как да се спасят. Роднини се обърнаха един срещу друг, дебнеха не само съседите, но и всички, които живееха под покрива им. Родители се отричаха от синовете и дъщерите си, братя и сестри се правеха, че не се познават и се издаваха - понякога срещу пари, друг път, за да не ги безпокоят военните. Настанаха страшни времена. Нямаше милост нито към децата, нито към бременните жени. Ако някой останеше инвалид след жестокия побой в затвора, хвърляха тялото му в някоя река, където да се удави.

Биеха ни всеки ден, оставяха ни гладни и жадни, караха ни да слушаме виковете на другите затворници, искаха само да предадем другарите си. Измисляха си какво ли не - че някъде крием оръжие, пари... Понякога, когато ни даваха да ядем месо, седяха и ни наблюдаваха как ще реагираме. А ние се чудехме дали това не бяха нарязаните наши приятели и братя по съдба...
Докато лежах в мрачната килия се замислих и за Господ. До днес мога да твърдя, че "вярвам в Исус, Че и светците. С Бог отдавна не си говорим. Откакто ме арестуваха. Тогава го попитах защо ми причинява това, след като никого не съм убил. Тези, които убиваха бяха навън. Отговор не получих. Тогава му казах: "Помагай на другите хора да си решат проблемите. Аз сам ще си реша моите!"
А какво изпитва всеки път щом се завърви календара и отбежи 11 септември?
"На тази дата всяка година се отварят стари рани. Човек си мисли, че отдавна е превъзмогнал всичко, но не. Това е нещо, което те белязва за цял живот. Колкото и да разчиташ на помощта на психолог, да заминеш за друга държава и да започнеш живота си отначало, създаваш семейство, срещаш нови хора..., но в съзнанието ти винаги остава жив кошмарът, който си преживял. Раните по тялото изчезват, някои белези избледняват, но душевните - никога. Когато властите в Чили ни изгониха и можехме да изберем къде да отидем, отидох в Канада. Бях със счупвания по тялото, бях отслабнал неимуверно, но правителството беше осигурило лекарска помощ за всички."
Дали днес хората живеят по-добре в Чили?

"Времето на диктатурата, наричано от по-голямата част от населението "възможността на страната да излезе напред" го е белязала трайно. Дори сега никой няма доверие на роднините си, на съседите си, подслушват се чужди разговори, тайно се шпионират, понякога ровят в нечий багаж, ако човекът им се е сторил съмнителен. По-скоро това се е превърнало в навик. И подобно на Светата инквизиция - щом веднъж те набележат, каквото кажеш или направиш - го пречупват през своя мироглед, така че да се самонавиват, че са прави.
Нито образованието нито здравеопазването са безплатни. Дори в момент на коронавирус, Чили е единствената страна в Латинска Америка, където си плащаш, за да си направиш теста за болестта. От друга страна, образованието не е на особено високо ниво, защото, а и поради това, хората са като коне с капаци и не са отворени за новости. Традициите се прадават от поколение на поколение и макар жените да се представят за "независими" - всъщност са особено "зависими" най-вече в провинцията. Да седнат да четат, да си обогатят общата култура е рядко срещано и обикновено тези хора са сочени като "черни овце".

Университетът е считан за развъдник на "лоши идеи". Всичко свързано с повече права и свободи, повече леви идеи - е смятано за "упадъчно". Тези, които протестират и се борят за повече справедливост са именно студентите. И пак те са заклеймявани от по-възрастното население."
Макар и на толкова километри, интересува ли се какво се случва след толкова време в страната му? Гласува ли?
"Не съм спирал да се вълнувам какво става в Чили. Но не гласувам. Смятам, че след като не живея там, нямам право да определям как останалите да го правят. Дадох това, което зависеше от мен и вярвах, че е правилно. Правителството ни разреши преди години на всички, които бяхме изгонени, да се върнем. Но аз нямам място там. Болката е прекалено голяма. Мъчно ми е, че идеалите и мечтите ни бяха потъпкани, направо смазани по такъв жесток начин. Мъчно ми е да гледам как на няколко поколения им е промит мозъка. Отвратен съм, че много другари предадоха това, за което се борехме. Не мога да повярвам, че около 62% от народа гласува против промяна в конституцията. Отдавам го на страха. Мнозина още са наплашени от миналото. Но съм оптимист за бъдещето. Самият факт, че у студентите се зароди тази идея - да се напише нов основен закон, ми дава надежда. Все повече млади хора си отварят очите и вярвам, че скоро ще дойде денят, в който идеите на президента Алиенде - ще станат реалност!"