Разширяването на Евросъюза върви по план. Засега.

Напоследък често се говори за "умора" от разширяването на Евросъюза и за недотам светли перспективи пред страните, които желаят да се присъединят. Наистина, финансовата криза от 2008 г. създаде напрежение и дисбаланси в икономиката, социалната сфера, банковата система, постави под въпрос съществуването на единната европейска валута. Европейският съюз не успя да реагира бързо и адекватно на предизвикателствата, създаде се вътрешно напрежение и усещане за безпомощност. Към това трябва да прибавим и Арабската пролет, която предизвика сътресения в непосредствено съседство с Евросъюза. Всичко това неизбежно направи темата за разширяването недотам актуална и приоритетна. Дали обаче можем да говорим за "умора"? Според мен по-точният термин е липса на ентусиазъм към разширяването. След силния политически заряд на голямото разширяване от 2004 и 2007 г., с което беше сложен край на разделението в Европа, тази политика стана рутинен и силно бюрократизиран процес. Което има и своите предимства - пред страните-кандидатки има ясни критерии, оценката за изпълнението им е безпристрастна, движението към членството е по-бързо или по-бавно в зависимост от темпото на реформи.
В последните две години - противно на създадените представи - Западните Балкани се приближиха до Европейския съюз. Към днешна дата всички страни (без Косово) се радват на безвизов режим със страните-членки на ЕС. Хърватска ще подпише своя Договор за присъединяване в края на тази година, Македония и Черна гора имат статут на кандидатки за членство, а с последния си доклад Еврокомисията препоръчва начало на преговорите; за Сърбия се препоръчва статут на кандидат, като догодина напролет вероятно страната ще получи и дата за начало на преговорите. Общо за региона обаче резултатите са противоречиви, защото има и страни като Албания и Босна и Херцеговина, за които последният доклад на Еврокомисията никак не е ласкав.
Това затвърждава впечатлението, че Еврокомисията си върши работата професионално, мотивирано и отговорно. Опитва се да поддържа темпото, да запазва доверието към обективността на целия процес, като заедно с това стимулира и насърчава реформите. Дава ясно да се разбере, че никой не може да очаква политически подаръци, както и че напредъкът не остава незабелязан.
Какво се случва обаче в Западните Балкани? Основателни ли са критиките, че всъщност умората не е в Европейския съюз, а в страните-кандидатки - умора от реформите, свързани с подготовката за членство? Или по-лошо, както сподели високопоставен служител на Еврокомисията наскоро при обсъждане на този феномен - "Не виждам от какво може да са уморени, очаквам много повече от тях". Дали това е сигнал, че е налице по-скоро липса на мотивация и ако е така - къде са причините?
Смятам, че има няколко фактора, които влияят негативно. На първо място, това е нежеланието на правителствата да предприемат дълбоки реформи, които неизбежно са свързани със загуба на популярност. Такава е политическата логика - членството е твърде далеч, а изборите са близо, по-важно е да се спечелят изборите. Впрочем фокусирането на политическите елити върху краткосрочни цели се забелязва много отчетливо и в самия Европейски съюз. Вторият фактор е намаляващата притегателна сила на Евросъюза - безспорно за Западните Балкани друга алтернатива няма, но в сегашното си състояние той не предизвиква ентусиазъм в политически план, а преките ползи от евентуалното членство са трудно осезаеми, особено на фона на призивите за орязване на бюджета и реформиране на политиките в ущърб на по-бедните страни. Третият фактор е нарастващото недоверие в страните от региона, че Европейският съюз ще изпълни ангажимента си да ги приеме в семейството. Докато Европейската комисия и Европейският парламент изпълняват акуратно задълженията си, от различни страни-членки идват негативни сигнали - отношението към България и Румъния за присъединяването към Шенген, колебанията около въвеждането на безвизовия режим за гражданите от Западните Балкани, блокирането на преговорите с Македония заради спора за името с Гърция, двойственото отношение към Турция и т.н. Това произтича от друг фундаментален проблем в  Евросъюза - дебатът за резултатите от разширяването от 2004 и 2007 г. беше оставен в ръцете на неговите противници, много от проблемите в старите страни-членки бяха свързвани неоснователно с него, вместо да се покажат с числа новите възможности, създадени за европейския бизнес - за инвестиции, експорт, повишаване на конкурентоспособността, създаване на нови работни места.
Това са въпроси, които трябва да се имат предвид, когато разсъждаваме за дългосрочните цели и за необходимите корекции в политиката. На този етап трябва поне да използваме предстоящото членство на Хърватска, за да разсеем съмненията, че с разширяването е приключено. Надявам се да бъдат извлечени и поуки - членството в Евросъюза е възможно само когато за него се работи активно, когато опозиция и управляващи могат да поставят тази цел над междупартийните боричкания, когато се търси национално съгласие по трудните, но неизбежни решения.
България е сред страните-членки, които имат най-голям интерес от ускоряването на присъединяването на нашите западни съседки към Европейския съюз. Затова и буди известно недоумение оттеглянето на страната ни от ролята на мотор на този процес в региона. Пропуснатите възможности и загубеното време трудно се наваксват, а празното говорене не може да компенсира липсата на действия. Ако се забелязват признаци на умора и у нас, може би е време външната ни политика да премине в ръцете на по-енергичен екип.