50-вековният Китай е люлката на социалистическата идея

Последното десетилетие на миналия ХХ век се оказа изключително интересно, дори уникално. В резултат на усилията на политическия антидует Елцин-Горбачов бе демонтирана най-голямата по територия страна в света - СССР. Разрушен бе мощният военен съюз, известен като Варшавски договор. Неголемите държави от т.нар. Източен блок бяха оставени на свободно падане от техния политико-икономически ментор Москва. И то без да гръмне една пушка, без да бъде изстрелян дори един патрон. Съветска Русия доброволно се отказа от територия около 5 млн. кв. км и загуби половината  от 300-милионното си население. Геополитическо богатство, трупано със столетия, отлетя за миг под дружните аплодисменти на САЩ и Западна Европа. "Миролюбецът Горби" дори бе поканен на приятелска вечеря от английската кралица! Що се отнася до ликвидирането на Варшавския договор, новите приятели на Запад увериха Москва, че другата голяма военна организация НАТО няма да настъпи и на метър на изток. Сега под неин контрол е почти цяла Европа, да не кажем целия свят с изключение, може би, на Джибути. 

А бъдещето? О, в бъдещето, щедро заявиха новите западни приятели, ние ще ви помогнем, ще ви научим как стават нещата в един демократичен свят.

И наистина бъдещето изглеждаше наистина блестящо - руснаци и американци си разменяха политически, икономически и военни гостувания. Тази практика превзе и  бившите соцстрани. По подобие на Москва  наш виден партиен другар покани едноокия пират, суперконсерватора Ричард Ран,  да моделира бъдещето на страната ни. А в същото време мой стар колега ми разказваше как, влизайки в сградата на БНТ, заварил едър, елегантно облечен тъмнокож мъж, който се ширел в кабинета на бившия директор Асен Агов. На въпроса "Какво, по дяволите, прави този човек тука?" му било отговорено, че това е "от посолството на САЩ в София експерт по медиите". 

Няма да се спирам на резултатите от гениалния план "Ран -ът". Всички ги виждаме, всички сме им яли попарата. И живите и неиздържалите "реформите", и стотиците хиляди млади емигранти, потърсили в чужбинско горчивия хляб на изгнаника.

Един от водещите  шамани, хейтъри и гробокопачи, очевидно, бе полският американец или американският поляк Збигнев Бжежински, нарочен за експерт на Белия дом по въпросите на Изтока (разбирай Съветска Русия). Този (вече покоен) учен със съмнителна теоретична подготовка и практика побърза да сложи две дебели черни черти на кръст над понятия като "социализъм", "марксизъм", "комунизъм", като всеки път аргументите му стигаха  само до  бившия СССР и държавите от Източна Европа. Зад него се наредиха стотици   европейски епигони и верни хейтъри. Песнопойци създадоха мелодии като нашенската: "Спете спокойно деца, комунизмът си отива..."

В тази щастлива обстановка корабът на чичо Сам плуваше гордо вдигнал раирания флаг.

Но както се казва, всяко хубаво нещо има край. Така стана и тогава в края на миналия и в зората на този век. Кормилото на обедняла, объркана, покрусена Русия бе поето от бившия офицер от съветското разузнаване Владимир Путин, който зададе простичкия въпрос "А так ли надо?" 

И се захвана да възстановява родната си страна, 

първо нейната военна мощ, а после и стопанските й мускули. И корабът на чичо Сам, който  си плуваше в езерните води на самодоволството, изведнъж се изправи пред нови поколения руски атомни ракети, нови свръхподводници и ред други военни "играчки", които направо предизвикаха шок в Пентагона. И отново Русия стана враг 1 на Америка

Но на 30-годишнината от тримфалното за Запада рухване на Берлинската стена, една огромна източна държавна - Народна република Китай - отпразнува своя 70-и рожден ден. За нас, хората, които от  по-дълго време се занимаваме с международна политика, този тържествен юбилей беше очакван и  логичен резултат. Под звъна на свещени  камбани и на 70 оръдейни салюта, по огромния централен столичен площад "Тянанмън" мина представителен военен парад - 15 000 униформени  млади мъже и жени от различни родове войски със сурови, решителни лица, над 500 бронирани машини, танкове и тежки ракетоносци, над 160 самолета, включващи  въведения преди три години на въоръжение в КНОА (Китайската  армия) "невидим" изтребител - бомбардировач "Джей 20", перфектна машина  пето поколение. Разбира се, на парада не можеше да мине огромният самолетоносач на китайския флот, нито вторият, който се довършва във военните докове. Нито модерните атомни подводници монтирани на южния остров Хайнан, за които опитен експерт от Пентагона писа с неприкрита боязън, че поради структурата на острова, бойните единици на Китай стремглаво се спускали в дълбоки води и шпионските сателити не били в състояние да разберат нито вида, нито посоката на поредния подводен  кораб.

Вече от няколко години в годишните си доклади до Белия дом униформените експерти на САЩ сочат именно Китай 

за потенциален противник номер 1 на Америка

Но да се върнем към тържествено отбелязания юбилеен ден. Тогава заваляха фантастичните цифри: 450 пъти повишаване на брутния вътрешен продукт (БВП)  за 70-годишния период; 60 пъти увеличение на приходите на хората за 7 десетилетия, над 700 милиона души изведени от бедността за посочения срок, нещо невиждано в историята на човечеството,  отбелязано в аналите на ООН!  И какво ли още не.

Да това е съвременен Китай, държавата изграждаща т.нар. социализъм с китайска специфика. Държава, в която ръководството е  осъществявано от 80-милионната Китайска комунистическа партия, подкрепяна от над 100-милионния Младежки комунистически съюз. Една уважавана от мен колежка писа, че нов Китай доказа, че социалната държава е възможна.

Бих добавил, че доказа триумфът на социализма, на Марксовите идеи, макар и с азиатска окраска. А това доказателство е в рамките на  страна с 1,4 милиарда население - 20 процента от човечеството. За сравнение, САЩ и цяла Европа имат едва над 10 процента от глобалното население.

А какво да кажем за 100-милионния комунистически Виетнам? А за Швеция - социалистическата крепост на Скандинавия, където покойният премиер Улоф Палме коментираше преди години, че истинската народна власт ще дойде тогава, когато във всеки дом има компютър, включен в мрежа, и гласоподавателите - мъже и жени на изборна възраст - отделят по няколко часа в седмицата, за да кажат "Да" или "Не" на всички  документи и проектозакони, подготвяни в парламента. Човекът, който приемаше интервюиращи го журналисти в кухнята, докато режеше салата за неделния обяд, или ходеше под ръка със съпругата си до кварталното кино  без охрана, за да може един полудял сръбски емигрант да го наръга смъртоносно с нож пред очите на хората.

А  какво да кажем за огромните многомилионни индийски щати с комунистически правителства? За булевардите, кръщавани с името на легендарния виетнамски лидер Хо Ши Мин и за гигантските статуи на Карл Маркс в Индия?  Или за социалистическа Венецуела, или за Острова на свободата - Куба?

"Ние не налагаме нашия опит и държавен строй на никого", многократно  повтаря президентът на КНР Си Цзинпин. И добавя, че всяка страна има право на избор на политическата система, в която би искала да живее.

Тук се изкушавам да споделя и едни мои лични изводи. Ако търсим наистина началото, най-дълбоките корени на социалистическата идея, то пак  би трябвало да се обърнем към 50-вековен  Китай, където е открито почти всичко - от хартията и барута, до коприната и футболната топка, от печатницата до компаса. Още преди 3000 години великият мъдрец Конфуций, тачен и до днес от мнозина китайци като светец, декларира, че 

сам човекът е нищо, че всичко е семейството. 

Тоест най-малката,  основната колективна единица. И добавя, че в семейството всеки трябва да получава според нуждите си, а да работи според възможностите си. И че най-добре е семейството да живее заедно, като младите почитат свято и се вслушват в гласа на беловласите си бащи и деди.

И точно тук, според мен, се крие живецът на прословутия азиатски колективизъм - основата на едно истински социално общество. През 80-те години, когато Япония беше на върха на икономическата си слава, имах възможност да посетя тази страна. И докато чаках за интервю  председателя на японския парламент, в приемната зала попаднах на книгата "Япония като номер 1: уроци за Америка" (Japan  as Number 1: Lessons for America) на известния американски учен г-жа Езра Фогел (Ezra Vogel). И едно изречение от предговора се заби в паметта ми: "Руските болшевики само биха могли да мечтаят за японския колективизъм".

С този колективизъм можах да се срещна при интервюто с директора на един от огромните японски заводи за автомобили. С известна тревога той ми обясняваше как работниците се отказвали от годишната си 14-дневна  отпуска с въпроса: "Какво ще прави  БЕЗ МЕН МОЯТ ЗАВОД?". Половин час по-късно при обиколката из завода видях как голям кръг работници, в центъра на която стоеше местният майстор (или началник), 

пееха с въодушевление химна на цеха. 

И си представих за момент, как нашенски майстор кара (или само предлага) на работници подобна колективна проява: колко "благословии" би получил по адрес на женската половина от семейството си. А да не забравяме, че Япония и народът й са поели много от традициите и мъдростта именно на Китай.

Да, несъмнено белият човек, европеецът, американецът, е много по-голям индивидуалист от азиатеца - за добро или лошо. Но както показва и досегашната практика, социалната идея при умело, честно и разумно ръководство би могла да тържествува, както например, в лява, кралска Швеция или в  демократична, федерална Швейцария, известна със своите постоянни народни референдуми по важни въпроси. 

Защото именно сега, в зората на четвъртата индустриалната революция, въпросът за социалната държава отново застава с пълна сила пред всички нас. Периодът, в който  настъпва пълното тържество на квантовия суперкомпютър с размер на десетстотинкова монета и на киборгите, механичните "човеци". Период,  който мнозина съвременни теоретици оценяват  като  потенциал за "киберкомунизъм" - общество, в което се работи осем часа  седмично или има четиридневен уикенд, или четиримесечна отпуска, а всеки човек действа по възможностите си и получава според нуждите си.

Това е твърде далечна перспектива?  Не. Само в периода  2025/30 година, според много оценки, над 700 млн.  хора в трудоспособна възраст ще загубят работата си (ще бъдат заменени с автоматика), а това не е никак малък процент от петте милиарда работещи по света.

Господа хейтъри и гробокопачи на комунизма и социалната идея, настъпва време за събуждане, освободете се от обзелия ви транс и опиянение и погледнете  трезво света - той вече е друг