Спасовден

Утре е Възнесение Христово. На Четвъртия велик четвъртък, 40 дни след Възкресението си, Исус Христос се възкачва на небето. Наричаме този ден още Спасовден - иде от спасение. Макар че няма светия с името Спас, много храмове са назовани "Св. Спас". Около параклиса с това име край Смолян всяка година се събират шофьори и правят курбан. Тази професия в този край отдавна се почита. Мъжете, които освен че въртят волана по стръмните криволици зиме и лете, умеят да се веселят с гайди и песни, с "рукот и пукот". Сега пространството около параклиса "Св. Спас" е обновено, инициатор е райковецът Георги Миховски. В България професионалният празник на шофьорите се чества на Спасовден от 1913 г., преди тях на същия ден са си честитили каруцарите.
Параклисът "Св. Спас", който се намира в Забатско, в близост до с. Чокманово, е свещен знак на Герджиковския род, към който принадлежа. Тук Герджиковци правят родовите си срещи, тъй като параклисът е издигнат с ктиторството на проф. д-р Никола Герджиков, известен женевски лекар и общественик, брат на моята баба Шина. Неговата дъщеря Елена била ученичка, когато лошо заболяла, праща я в Париж на лечение, но и там не помагат. Тогава решава да построи параклис на мястото на стария дървен храм, който някога райковци издигнали в благодарност на Бога, защото в тази местност се спасили, бягайки от чумата. Дано помогне и на щерка му. Бог чул молитвите и докато се строял параклисът, Елена оздравяла. През 1937 г., когато се освещава, тя идва с баща си в България.
Големият овцевъд Ташо Герджик кехая и Тодора Милушева имат девет деца. Никола Герджиков е четвъртото. Завършва гимназия в Казанлък и тетьо му вижда мерака на "хубавото и амбициозно дяте" да се изучи за доктор. От стария учител Димитър Мавров кехаята научава, че нито в България, нито в Турция учат за доктори, а в Европа. Направил сметка, че за издръжка на сина си губи "файдата" от четиристотин овце. Жертвал ги и го проводил. И тръгнал Никола за Франция, но в Пловдив на гарата се запознава със студенти по медицина в Женева, които го разкандърдисват да върви за Монпелие, а да тръгне с тях. Така и става.
Вече дипломиран лекар, идва няколко пъти в България. Води и младата си съпруга - рускинята графиня Мария, за да я представи на родителите си. Това не е леснина, защото младите стигат до Чепеларе, а родителите и роднините на Никола трябвало да пресекат границата, за да се срещнат. Не било безопасно, още повече че Ташо кехая  неотдавна бил пуснат от затвора, обвинен, че крие комити. Има версия, че синът му е платил, за да се измъкне от зандана.
В Женева д-р Герджиков работи при проф. Алцид Йенстер, шеф на Майчин дом, и кариерата му е повече от успешна. Щом започва Балканската война, той изоставя бременната си жена, тръгва за фронта - първоначално като представител на Международния червен кръст, сетне като офицер-лекар в Първи конен полк. Елена е родена през време на войната - през 1913 г. Бременната му съпруга го молела и на женевската гара да не тръгва, дърпало го невръстното им момче Кирил да не отива на фронта. Но това не спряло доктора.
Проф. д-р Никола Герджиков до края на живота си остава голям български патриот, посещава България, в Женева не престава да работи за родината си, всичките му дела доказват това. Дълго приятелство го свързва със Симеон Радев, с Димитър Миков, представител на България в Обществото на народите, дружи и с Васил Коларов, въпреки политическите им различия, познава Георгий Плеханов. Умира на 1 януари 1968 г. на 92-годишна възраст.
От кореспонденцията му със Ст.Н. Шишков избрах написаното в писмо от 9 юли 1935 г., което според мен най-добре представя душевната кройка на женевския доктор родопчанин:
"Няма никога да се утеша, че Тракия тъй изобилно оросена с кръвта на най-скъпите синове на българското племе, остана да пустее в ръцете на вековните врагове на нашия народ. Героите от 1912-13 г., които сам видях, извършиха своя дълг като светци. За жалост неопитността, но и некадърността на дипломатите, погуби, изгуби - страх ме е, че за всякога - тие земи, които един българина можеше да превърне в градина и рай! Много искахме изведнъж - да, всичко изгубихме. И нашето поколение, тия, които живяха с една народна идея, с едничка, но велика цел - обединението на българските земи, ще умре, ще остави тоя свят с отворени очи, както казват по нас... Но, Бог е велик и всемогъщ, народите живеят векове - всичко е възможно. Дано съдбата в бъдеще бъде по-великодушна към бедния, но жилав и даровит български народ!" Това са едни от най-добре казаните думи въобще за мъката на Тракия.