Мизерията си има име: Симеон Дянков

В годините на прехода сериозните анализатори неведнъж са писали, че България е станала обект на експеримент. А социално-икономически експерименти според думите на Бисмарк е допустимо да се правят само в страни, за които не би трябвало да ти е жал. Тези дни с приемането на бюджета за 2011 г. публично бе предоставена възможността да се уверим, че "опитното поле", или по-точно "изпитателният полигон" у нас не е престанал да функционира.
Преразпределителната роля на българската държава, измервана посредством съотношението бюджетни приходи/брутен вътрешен продукт, е сведена в новия годишен фискален план до 33%. А съвсем доскоро - преди кризата, въпросният показател беше в рамките на 41-42%.

Настояще по Дянковски...

Сами по себе си подобни резки поврати са абсолютно непрепоръчителни в сферата на държавните финанси, защото съдържат големия риск от социални трусове и портуберанси във финансовата система. В българския конкретен случай неприемливостта на такива действия е още по-голяма - дотолкова, доколкото практически и в трите основни социални структури - пенсионно дело, здравеопазване и образование, не са проведени състоятелни реформи. Дори нещо повече, напълно липсват официални състоятелни визии за въпросните реформи.
По този начин любимото на "счетоводителя от Световната банка" орязване на разходи автоматично и разбираемо за всеки се превръща в

катастрофа на социалната сфера

в държавата ни. И този факт вече се явява все по-трудно оспорим. Правителствената напудрена версия за качествата на икономическия екип се оказва лишена от аргументация. Обществото ни видимо понастоящем навлиза във фаза на изострена социална несигурност, на перманентни вълнения и разнообразни сблъсъци, както и на неизбежната в контекста политическа конфронтация.
Трябва все пак да се признае, че е налице известен, ограничен брой, доказателства, че лицето Симеон Дянков може да еволюира във възгледите си. Примерно по въпроса за приемливост или неприемливост на бюджетния дефицит при конкретните кризисни обстоятелства у нас. Същото може да се каже и за сключването или несключването на външни заеми. Тук обаче по никой начин не може да бъде избегнато подозрението, че зад "духовната трансформация" на Дянков стои популистката прагматика на премиера, неговият здрав нюх на човек, произлязъл от народа.
Самият финансов министър доказано не разполага нито с адекватен мисловен потенциал, нито с достатъчно последователна настойчивост, за да напусне орбитата на онова, което единствено е изучавал, а именно: идеологически демодираните и практически опроверганите посредством стопанско-финансовата криза от 2008 г. неолиберални схеми.
Горепосоченото снижаване на държавното преразпределение с цели 8-9 пункта демонстрира твърдата привързаност на г-н Дянков към един от основните неолиберални постулати, а именно, че по-малкото преразпределение означавало по-високи темпове на растеж. Това последното звучи хубаво и убедително, особено за недоучилите младежи, които,

играейки си на икономически и финансови експерти

населяват студиата на повечето телевизии, само дето не се доказва от действителността. В случая става дума за хипотеза, а не за аксиома.
Ирландия, да речем, последователно снижавайки квотата на преразпределението през последните десетилетия, е успяла да повиши икономическия си растеж. Финландия е пример за обратното - успоредно с покачването на държавното преразпределение там нарастват и темповете на развитие.
По-ниското преразпределение от около 30% е характерно за англосаксонския фискален модел. В евроконтиненталните държави, "старите" страни - членки на ЕС, преразпределението е 40 и отгоре процента. При скандинавския модел то се приближава до 50%.
Колкото и да му се иска на министър Дянков, България по никой начин не е англосаксонска страна, нашите основни социални институции са копирани от Германия, Франция, Австрия, Белгия. Като тип общество, социално устройство и стил на живот сме далеч и от Скандинавието. По този начин около и над 40-те процента преразпределение се явяват научно обоснованият ориентир за България днес и за обозримо бъдеще.
Дайте обаче да видим накъде ни тика с идеологическата си скованост и късогледство Симеон Дянков.
    В близкото трикоалиционно минало разходна част на държавния бюджет, при 3% бюджетен излишък, се разполагаше на ниво от приблизително 39% от БВП. Дянковият вариант, при 2,6% дефицит, е намалил показателя за бюджетни разходи до 35,6%. Сиреч разликата се равнява на 3,4%, които от своя страна са кръгло 2,4 милиарда лева. Именно това обяснява очаквано възпроизвеждащата се социална мизерия през идната година. Даже да приемем, и това е много вероятно, че макропрогнозата за растежа на българската икономика е сбъркана в посока завишаване, то и тогава на разходната част

на бюджета липсват много пари

поне 1,6 милиарда лева.
Някой може да възрази, като изтъкне, че Министерството на финансите в сегашната обстановка не би могло да събере повече приходи. И сигурно би имал право.
Да, при настоящата данъчна система, разчитаща главно на косвените данъци, респективно доминантно на ДДС, безизходицата е предварително програмирана. Съвсем различно биха стояли нещата при евентуален отказ от плоското облагане на доходите и съответно преминаването към прогресивно.
Но за такъв ход Симеон Дянков, бащата на днешната нашенска социална мизерия, няма потребната духовна зрялост. Както изглежда, няма и перспектива някога да я придобие. Затова субектът овреме трябва да бъде изпроводен по живо и здраво до самолета в посока Америка на софийската аерогара.
В противен случай, както с горчив хумор и нашироко публично се коментира, за българската младеж остават два реалистични изхода: Терминал 1 и Терминал 2 на същото това летище.