За земята и небето, за обичта и омразата

Някои казват "времето лети", други "летя от щастие", трети "късметът отлетя"... Откакто свят светува, човек мечтае за крила - да се освободи от жестокото притегляне на земята. И нито балонът, нито самолетът утоляват тази жажда. Защото истинският полет предполага пълна свобода, възможността във всеки миг да избереш посоката, да кацнеш там, където пожелаеш, и да се въздигнеш пак, когато си поискаш. Това е нашата същинска драма. За разлика от слона, да речем, ние знаем, че не можем да летим, но бленуваме неистово да се откъснем от земята. Вероятно затова вселената се е смилила и ни е дарила с умението да мечтаем, страдаме, сънуваме, обичаме. Така лети човекът. Душите ни летят, така предава духа и темата на пиесата си "Гарванът" авторката Калина Попянева, която преди време спечели конкурса за камерна драматургия на името на Славка Славова. Макар и доста време след това, театралната реализация на пиесата е факт - постановката е на Бина Харалампиева, сценографията и костюмите са дело на Петя Стойкова, а музиката на Мартин Каров.
Всичко в "Гарванът" се случва в стая, приличаща в началото на малък спортен салон, оборудван с шведска стена, висящи от тавана халки за силови упражнения и много други приспособления. Сетне става ясно, че това е "затворът" на един млад мъж, прикован в инвалидна количка. Един-единствен миг от миналото променя живота на двамата герои в спектакъла и ги свързва завинаги заедно. В това затворено и претоварено от неизказани мисли и разочарования и изказани привидно искрени чувства пространство живеят брат и сестра, обвързани завинаги от сложните и многозначни чувства на вината и съжалението, на обичта и омразата, смесващи се в неопределеното, но така познато чувство на "любовомразата". Сестрата говори винаги за времето преди "онзи миг", а братът - за времето след него. Всекидневието е протяжно и повтарящо се и само нюансите на сивия цвят отбелязват безкрайната върволица от дни, чрез които времето се превръща в безвремие. А третият герой в това безвремие е гарванът - символ на вечната самота и вътрешната пустота на душата, на призоваваната и отпращана милиони пъти спасителна смърт.
Калин Врачански е мъжът в инвалидна количка, който във въображението си танцува рок и хип-хоп, Теодора Духовникова е сестра му, обрекла живота си на самота и себеотричане. Спектакълът на Бина Харалампиева със сигурност поставя много и сложни въпроси за човека, за живота, за земята и небето, за обичта и омразата.




Теодора Духовникова и Калин Врачански в сцена от спектакъла
Снимки Симон Варсано