Къде са синдикатите

Къде бяха нашите синдикати на 1 май ли? Ами, радваха се на своето присъствие най-вече. С лозунги, песни и пляски, с които искат да скрепят социалния мир в условията на капитализъм. Цената на този мир се плаща обаче от работниците. Защото я няма колективната борба, която реално да овластява работниците, да ги прави независими от държавата и особено от частните работодатели, които не търпят синдикати. Няма я борбата - уж в името на тристранния диалог и социалния консенсус. И в защита спокойствието на управляващите, които не обичат някой проблем да им "виси" на главата. Зер, те си имат по-важни държавни дела. 

На първи май в Гърция имаше стачка. Поредната, която пак ще има отзвук сред тамошните управници за подобряване хала на съседите. Нещо, което е мираж по нашите земи. Насреща има само бюрокрация, ръководеща синдикалните дела от името на работещите - такова е все по-налагащото се мнение у нас, което за синдикалистите звучи като незаслужена обида. 

Дума да няма, че днес синдикалното движение е сложна работа. Частниците рядко допускат синдикално сдружаване във фирмите, като се опасяват, че работниците ще откажат да са изкупителни жертви на капитала и монополистите, ще се борят за по-достоен живот. Особено ако се появят влиятелни автономни синдикати, калени в социалната борба, каквито има по света. Калени от кого обаче? Естествено, от големите синдикални централи на национално равнище. От хора, готови да загърбят статуквото, да свържат всекидневната битка за социални придобивки с борбата срещу политическия авторитаризъм и икономическите неравенства. 

Къде са синдикатите у нас, готови на това? Трудно ще ги открием сред нашите наемни работници, превърнати, както впрочем и всички българи, в най-бедните, най-обезправените и най-експлоатираните в целия Европейски съюз. А дали и заради това халът ни не е такъв?