Поезията в подстъпите на живописта

- Заглавието на най-новата ти книга "Критична маса" ме навежда на мисълта, че именно поезията е "критичната маса" - докосването само на истинския читател може да породи оня взрив, за който мечтае всеки поет. Не е ли това някакво предизвикателство?  
- Далече съм от мисълта да давам на другите уроци по поезия. Няма универсална рецепта за творчество, няма буквално приложима естетика. Най-вярната проверка е творчеството на пишещия. В повече случаи творецът се самоизгражда.                 
- Бих добавил - и самовгражда.       
- Следвайки емоционалната си природа, се стремях да изработя свой стил. Минах, естествено, и през експеримента, през уморителни дълги упраженения на перото, за да стигна до личното разбиране за поезия. 
- Мисля, че именно с това си интересен като автор - със смесването на родовете изкуства...   
- От дълго време имам отношение към музиката, а в последните петнадесет години бях изкушен и от четката, което ми помогна да мина отвъд словото и оттам с опита на живописеца да се върна към него. Обичам поезията на границата на казаното-недоизказаното. Поезията в подстъпа на творческия хаос към формата. Страхувам се само от болестите на днешния ден - от една страна - лекомислената самонадеяност и от друга - студенината и сърдечната недостатъчност - да не сложат печат и върху това, което съм написал.
Става все по-трудно да се разбута закоравялото равнодушие на човека, да се събудят закърнелите му сетива за красотата. 




Илия ГАНЧЕВ е роден в с. Прелом, Ловешко. Завършил е българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Дългогодишен преподавател по български език и литература. Живее и работи в Троян.
 Автор е на 14 книги, сред които "До оня бряг" (1991), "Открехнати мълчания" (1993), "Смелостта да обичам" (1994), "Светлина от моя свят" (1995), "Ранен от времето" (1996), "Пряспа" (1997), "Между два огъня" (2000), "Облак от болка" (2001), "На ръба", "До оня бряг" (2006), "Критична маса" (2009) и др.
 Картини на Илия Ганчев са излагани в осем самостоятелни изложби и в общи експозиции.



Константин ЕЛЕНКОВ е роден през 1941 г. в Перник. Завършил е българска филология в Софийския държавен университет.
Дълги години работи като редактор във в. "Вечерни новини", "Литературен фронт" и списание "Септември", директор на Българския културен център в Москва. Автор е на няколко книги с литературна критика, сред които "Критически фрагменти" (1978), "Поети и поезия" (1985), "За съвременната българска поезия" (1987), на монографията "Идеалният странник. Нова книга за Майстора" (2008), на сценария за документалния филм "Емануил Попдимитров от близо (Ти идеш от другия край)", на множество литературно-критически и публицистични статии в печата.
Член е на Съюза на българските писатели.
                                                                             
                                                            
Слънчогледи

Слънчогледите край пътя, слънцеглави, жълтоцветни,
изкълвани са от птици, от лъчи, от ветровете.

Неподвижно спрели, от стеблата сухи, стари,
са забодени в пръстта си като някакви хербарии.

С почерняло злато, още чакат неприбраниЕ
Сякаш че светът е свършил, всичките сезони изкълвани.

А предишната година, разцъфтели до насита,
с блясъци слепителни слепяха даже слънцето, звездитеЕ
 
Нощем от смеха им бодър нивите прозвънваха до късно...
Скачащи луни от свода плисваха от вировете пръски.

Денем, звънко забръмчали, над мъхнатите им пити
виеха хора летящи посред въздуха пчелите.

Дигаха сияещи вихрушки от прашец над питите-поляни
и си тръшкаха върху им - натежали и пияни.

Слънчогледите като камбани се люлееха от повициЕ
А сега са в къра вкочанeни спрели слънчеви часовници.
                                                              11 февруари 2007 г.                                                                                                                     

* * *

   На Л.                                                                                                     

Отварям пак писмото ти последно -
като врата, иззад която гледаш...
И чак сега, след толкова години,
откривам, че без теб съм нямал минало;
разбирам в тази побеляла възраст,
че днешният ми ден виси във въздуха;
че някъде назад, преди да бъда,        
за много дни напред си ме осъдила.
След думите ти тежки, съкрушителни:
"Не те обичам!", думи с хлад проникващ,
не ме опази с "да" след тебе никоя.
С вълна огромна любовта най-силна,
ударила сърцето ми без милост,
отвлякла бе от мене из основи
и всички мои следващи любови.
                                  5 юни 2009 г.