Непогалени "кученца"

Майка изостави бебето си. "Като кученце" по нейните думи. Първата реакция на много хора бе: "Каква е тази майка! Къде е майчинският й инстинкт?" После майката съжали, разхвърчаха се полиция, социални, лекари (стр. 4). По мрежата тръгнаха предложения за помощ за майката и детето.
Сагата продължава, ще продължат сигурно и коментарите - кои в защита на майката, кои твърдо срещу нея. Но факт е, че позаспалите ни чувства се проявяват, когато ножът опре до кокала. Когато формализмът на всекидневието е завладял и институциите, което е по-страшното. Институциите, които не са на мястото си точно в такива тежки моменти. Или преди тях. Което би спестило човешки трагедии, грешки и животи дори.
Това е истината в днешната ни Родина, където в трудните моменти са оказваш сам, уви. Оставен да се пребориш не само с демоните в теб, с гадостите наоколо, с липсата на съпричастност и разбиране за болките. И не най-накрая - с безпаричието.
У нас днес човекът е оставен пред лицето на формализма и бездушието сред иначе безброй институции, всяка от които претендира да работи за благото на човека, за неговото семейно спокойствие, за децата му... Не се знае за кой точно човек обаче!
Не говорим за призвание непременно у тези специалисти, но все пак те не работят само заради хляба си, надяваме се. Иначе въобще не са за това място. Като един социален работник, който изрече нещо като: идентифицираме дефицитите, за да се види потенциалът. На майката. Жената, която боледува не от ден и два, която няма пари за операция. Никой ли не е знаел за това? Никой ли не е идентифицирал "дефицитите" преди време, когато сигурно е имало наченки на много проблеми.
Но какво тук значи някаква си личност? Когато нейните проблеми не са само нейни, а на близо няколко милиона? Когато зад едно дърво се крие цяла гора, която съхне. Когато в тази гора като в джунгла потъват убийства на деца, насилие в училище и у дома, извращения в социални домове, недоказани престъпления с млади хора, масово напускане на страната и какво ли не.
Чия съвест будят те? Въпросът може би е излишен, но се надяваме да става все по-малко риторичен. Докато не ни затисне лично, не дай боже! И докато не събуди човещината и чувството за дълг най-вече у тези, които знаят защо са на мястото, на което са. Дали по върховете, дали по-ниско - няма значение за истинското призвание и грижа за обикновените българи, които оставяме по градинките заради невъзможността да ги храним и възпитаваме. Когато няма с какво да ги гледаме, няма какво да им завещаем и ги оставяме така, "като кученце". Непогалени не само от майка и баща...