ИНТЕЛИГЕНТ

Георги Коновски

Учителят Николов стоеше в полуусмихната поза, а насреща му бизнесменът Йорданов, доскоро Вичо от петия етаж, припалваше пура.  
- Трябва да платя тока, а пак бавят заплатите! - говореше учителят. - Петдесет лева... за няколко дни...
Бизнесменът отдавна чакаше тоя момент.
- Даскале - внушително каза той - едно време ти приказвах: "Пиши тромбето на сина, ще ти потрябвам", пък ти - не знам кво си... И що не ти стигат парите? Нали драскаш по вестниците, трябва да си пълен с мангизи?
Николов изпъшка. Ах, как не му се стоеше пред тоя мазен новобогаташ! Не стига, че навремето писа тройка на сина му само защото нямаше как да откаже на комшията, не стига, че не можеше да спи от яд пред мошеничествата на набедения бизнесмен, ами и сега... Ох, да не беше жена му... Тя едва ли не със сълзи го изпрати - да моли, да проси, но пари да донесе! И тя не знае какво иска! Веднъж приказва колко е отвратително, разни боклуци да се пишат първи граждани, друг път му трие сол на главата: "Хората пари правят, а ти...". Веднъж не издържа и рече: "Правят, ама аз нямам кога! От сутрин до вечер работя!" и си взе белята. Като заопява какви я искали навремето, как един от тях завъртял куп далавери, дори успял да излежи присъдата и вече се прибрал вкъщи, пък жена му... той в затвора, тя с лисици по раменете и норки на гърба...
Вярно, веднъж, но само веднъж, в прилив на смелост й беше изложил теорията си:
- Ех, Марче - беше рекъл, - хората са вечно недоволни от постигнатото, а животните са тези, дето се задоволяват с храна и удобства. Е, прасето, хапва си до насита и лежи цял ден. Само около Коледа възникват проблеми! За всичко се плаща, Марче!
- Само за няколко дни - промъмли сега учителят, ненавиждайки се.
Господин Йорданов извади банкнота:
- На ти сто, че нямам дребни. Тия дни ще те потърси един мой човек. Дъщеря има при вас, трябвало й успех за дипломата...
Учителят се прибра вкъщи, подаде банкнотата на жена си, легна на дивана и взе някаква книга, дори не обърна внимание на мърморенията откъм кухнята:
- Пише! И за какво пише, като никой никакви пари не му праща? Животът си не може да оправи, света ще оправя...
Това беше редовната вечерна порция. Николов беше свикнал. Така преживяваше. Обаче на другия ден му беше трудно да преживее. Отново беше дошъл някакъв шеф от просветните да обяснява защо и тоя месец парите ще дойдат със закъснение. Упоен от величието си, началникът кореше събранието:
- Интелигентни хора сте, не може така! Нещо малко се забави - и протестирате! Радвайте се, че имате работа! И работете, за детските очички работете...
Учителят Николов не издържа:
- Но аз не съм канибал, господине, не се храня с очи...
След плахия смешец на колегите началникът укорно продължи:
- Стига с тоя неподходящ за интелигентните хора кикот! Възрожденски дух трябва...
Учителят си замълча, щото така е - едни живеят с духа, други - с материята. Интелигентността задължава...
Вечерта отиде да плати. Изслуша хоканията в стил "Може ли така, уж интелигент!"
А през нощта Николов засънува, едни розови сънища засънува, дето само в пубертетските глави едно време се мотаеха. Родината, ама една красива, една с умни хора начело, водена от интелигенти, напътствана от мъдреци. И цялата в читалища, с големи и светли книжарници, с бодри ученици, бързащи по трудния и желан път на науката...
Пробуди се, облят в пот, с биещо метрономно сърце: аман от носталгични кошмари. Време е да ги забрави, историята не се връща. Ама какво да се прави - интелигент. Те, интелигентите, живеят или в миналото, или в бъдещето. И никога не успяват да се уредят в настоящето...