Пиар на гузните

В събота едни деца бяха накарани да правят "възстановка" на мъките на концлагеристите в лагера до Белене. Навремето Вера Мутафчиева се шегуваше, че, за да има мир на Балканите, трябва да престане да се преподава и да се помни историята. Тази шега не е съвсем лишена от съдържание, защото в нашите спомени за миналото селективната истина по някой път е по-страшна, отколкото липсата на такава. В момента имаме едно неистово старание да се оплюе всичко в миналото, за да оправдаем сегашната си импотентност. Най-страшното при това е, че много хора, които са най-бенефицирани от предишните времена, днес са най-яростни и най-старателни.
Да използваш по подобен начин деца, и то пред Деня на детето и пред 2 юни - вместо да се пее за любов, за отечество, за планини и реки, за Ботев, това може да бъде преценено като азиатски болшевизъм. Те само това чакат - да кажеш "не беше точно така", и веднага към теб се насочват преподавателите от всичките предишни идеологически катедри у нас. Защото самите те са гузни и искат да изглежда, че нямат нищо общо с онази работа. Но това бе нескопосано и с лош вкус пиар мероприятие. На първата редица седяха и ръкопляскаха хора, които съвсем не са били чужди на онези времена, за които става дума. Така че историята може да бъде и лош учител, може да ни заведе към реставрационни, но вече затворени пътища. И това не е само лична драма, това е колективна драма.
Колкото и да беше смешно как навремето пееха пионерчетата за партията, то е като ария от опера в сравнение с тези пистолети, които ни показват в Деня на детето. Създава се впечатление, че ние преди, като сме ходили на работа, сме се прескачали през трупове. Никой не отрича страданията на онези хора, които несправедливо са били унижавани и преследвани. Но сега с това да се подменят следващите десетилетия и от него да се прави главна причина за съвременното ни състояние, това е както преди казвахме за черното фашистко робство, което пречеше на България да бъде най-великата в Европа.  
Президентът ни иска обективната истина за социализма да влезела в учебниците. Но щом ще е обективната истина, трябва да се каже, че наред с всички извращения, поради които загина онази система, имаше позитиви, които наредиха България от спорта през икономиката и до продължителността на живота на едно ниво, непознато дотогава и непознато днес.
Нови внушения се налагат на поколение, което не знае какво е било. Обаче достатъчно е то да види старите филми и програми на новогодишната телевизия, където не са представени само песни и танци на партията. Да види в какво са живели и как са живели родителите му, за да разбере, че далеч не всичко е било с негативен знак. Но човек колкото повече е получил от предишната власт, в много случаи - незаслужено, толкова днес той се старае да оплюе всичко. По простата причина, че е гузен. Имам усещането, че хората, пострадали наистина от предишния режим, днес са по-сдържани, отколкото такива, които бая се бяха поналапали от рога на социзобилието. А сега гледат да се изкарат първо жертви и второ - борци срещу същото това минало.
По-рано може и да сме учили за комисарите и за партизаните, но знаехме и за сталинизма, а учехме и за Гьоте, и за Шекспир, и за Пушкин. Сега учат за диджейове и за попзвезди. Не знам доколко младото поколение е изгубено, то си има правото на избор. Но едно е ясно - че то отново е жертва на нови манипулации. И като говорим за национални катастрофи, нима не е ясно, че вървим по същия път на крайности? Има един израз на Мартин Лутер, който казва: "Една тъмнина не може да бъде осветена с друга тъмнина". Мисля, че точно това става в съвременната духовна, интелектуална и политическа атмосфера в нашия български свят. С една крайност се отхвърля друга и тогава идва трета крайност.
Употребата на историята винаги означава нейното изкривяване. Историята не е наука от типа на точните науки. Тя предупреждава какво не трябва да се прави оттук нататък, не непременно какво трябва да се прави. Но сега по всички въпроси от Македония до антикомунизма се възпроизвеждат изхабени, допотопни и неработещи фрази, структури и методи. Чакаме да се случи някакво чудо, да дойде поколение, освободено от предишните и съвременните предразсъдъци. Но дълбоко се съмнявам, че може да има такова. Всяко поколение търси в миналото отговор на съвременните си въпроси. Затова историята не е слугиня, тя дава отговори на конкретиката в събитийната верига днес. И когато всичко се възпроизвежда от миналото, при положение, че то е пълно с поражения, все пак трябва да се замислим. Историята е като сезоните на Вивалди - трябва да има четири сезона, а не едносезонен Вивалди. Най-големият порок днес е, че децата се учат да мразят, вместо да обичат.