Лавров венец за България
Преди повече от 150 години Григор Пърличев спечелва наградата за поезия на Атинския университет със своята поема "Сердарят", написана на гръцки език
/ брой: 24
Месец януари е знаков за Григор Пърличев. Той е роден на 18 януари 1830 г. точно преди 185 години в Охрид, в семейството на "доста бедни, но честни родители", както ги определя той самият. Бащата е занаятчия, майката "благородна, добродетелна, свещена майка", по думите на Пърличев. Трийсет години по-късно през януари 1860 г., като студент в Атинския университет, Пърличев дописва на гръцки език поемата си "Сердарят", с която ще спечели ежегодния литературен конкурс на университета. Това са двете знакови дати в биографията на големия български възрожденец. Третата е 25 януари 1893 г. Тя бележи края на земния му път, отново в родния Охрид, където той се завръща след множеството скиталчества и преживени разочарования, незаслужени оскърбления, които е понесъл през своя нелек живот.
Съвършенство или... смърт
Не може да се каже, че съдбата е била благосклонна към бъдещия голям поет и родолюбец. Баща му почива твърде рано и той остава сирак с двамата си по-големи братя и сестра. Грижата за децата пада върху плещите на майката и грижовния дядо. Именно дядото "му отваря очите". Още 14-годишен, го научава да чете и пише на гръцки. Докато през това време майката слугува на чорбаджии, за да изхрани семейството. Тогава именно в младия Пърличев се поражда "социалният бунт" срещу богатите. Неслучайно по-късно в знаменитата си "Автобиография" той ще изрече своята анатема към заможните люде: "Како да бех избран за общ отмъстител на бедните".
Вместо да ходи на уроци при "лошия учител", където го е изпратил дядо му, се укрива в развалините на старата градска крепост в Охрид. Оттам в съседния конак вижда страданията на "униженаго българина", както сам ще напише, и ще отбележи, че младостта му е преминала в "грубо безвкусие".
След като умира единият от братята, е принуден да преписва книги, за да помага на семейството. Още тогава ще набележи и една своя доста амбициозна цел в живота: "Постоянната ми мисъл беше: съвършенство или смърт" - пише той в своята "Автобиография".
Пробуждането на поетическия талант
През 1842 г. в Охрид пристига Димитър Миладинов като учител по гръцки език, който обаче набляга повече върху усвояването на българския. Именно при него младият Пърличев получава първите уроци по родолюбие. Едновременно с това чете Омир и превежда Плутарх, усъвършенства литературните си познания.
Едва осемнайсетгодишен, вече е учител в Тирана за 2500 гроша. Две години по-късно, по съвет на приятеля си Антон Групчев, записва да следва медицина в Атина, след като е издържал изпита по гръцки с отличен.
На 25 март 1850 г. присъства в университета на поетичния конкурс, спечелен от офицера Залокоста, "венчан за поет" от гръцкия крал Отон, който му слага лавров венец върху главата. Този факт дотолкова впечатлява младия Пърличев, че в него се събужда "благоговението" към... "стихотворството". Поради "чахотливата и люта бедност" обаче прекъсва следването си и се връща в родния Охрид. По-късно се условява за "певец и учител" в Белица, сетне - в Прилеп и Охрид. През 1858 г. отново се завръща в Атина, където от медицина се прехвърля да следва филология.
Българин - с черни коси и черни очи
Знаменателен е денят 25 март 1860 г., когато пред многобройна публика в Атинския университет председателят на "испитателната комисия" Рангавис съобщава резултатите от конкурс. Лавровият венец е присъден на Григор Пърличев за неговата поема "Сердарят". Но когато съобщава заглавието на поемата, шефът на комисията не извиква наградения, за да му връчи наградата. Не съобщава и нейния паричен размер. Според Пърличев причината за това е, че имената на главните герои в поемата: Стойко, Раде, Неда и Галечник "не миришат на гръцки". Вместо това, когато по-късно младият поет отива при Рангавис, за да си получи наградата, той го посреща с думите: "Какъв сте по народност?" "Българин" - отвръща Пърличев. "Не е можно българин да има черни коси и черни очи" - възразява Рангавис. След три дни в университетската канцелария се повтаря почти същият диалог: "От каква сте народност?" "Българин"- отговаря младият поет, за да разсее всички съмнения на гръцките университетски власти.
В своята "Автобиография", като разсъждава върху споходилата го "черезмерна радост" от награждаването, Гр. Пърличев изрича своето прозрение върху националната ни участ: "Дотолкова ние, българете, сме били ругани и презрени от всите народности, чтото време е вече да се опомним" - повелява той. И още: "Българското трудолюбие редко се намира в другите народи; то ни е облагородило; то е било, е, и ще бъде наше спасение"- провидява бъдещият поет.
Ненавистта срещу гърцизма
Трагичната смърт на братя Миладинови в Цариградските зандани през 1862 г., за която му съобщава дяконът на руската православна църква в Атина, разпалва в младия поет силна ненавист срещу гърцизма. Още тогава той си дава обет да се бори докрай срещу фанариотите. Тази ненавист подклажда в него и учителят Яким Сапунджиев, с когото решават да "побългарят съвсем погърчений г. Охрид".
От 1862 г. Пърличев се установява в родния си град и се посвещава на "народний подвиг" да изкорени гърцизма и да въведе "българский язик в църкви и училища". За тази цел през есента на 1868 г., с подкрепата на местните чорбаджии, отива в Цариград "да се учи на славянский" при учителя Иван Найденов.
Оттук нататък след сблъсъка с гръцкия владика Мелетий, арестите и обиските започват неговите "ходения по мъките". Когато каймакаминът на Дебър му обещава да го освободи от затвора, ако "остави" българския език, Гр. Пърличев произнася своите родолюбиви слова: "По-добре смърт!"
Избавя го Яким Сапунджиев, който с подкрепата на Охридските първенци успява да подкупи Дебърския владика Антим и да го изведе от тъмницата.
Преводът на "Илиада"
През 1869 г. Гр. Пърличев получава покана от излизащото в Цариград списание "Читалище" да преведе Омировата "Илиада" на български. Авторът на "Сердарят" веднага се озовава, като предлага на редакцията да преведе "само блестящите страници" от Омир, със съображението, че той е "дългословен и многажди скучен". "Ще се постарая книгата да бъде малка и евтина" - пояснява Пърличев, като обещава, че "Омир ще бъде преведен добре на български", като по този начин "ще се докаже, че сме живи и достауважаеми българе". Преведено на съвременен език това означава, че той е предложил на редакцията на "Читалище" един адаптиран превод на "Илиада", което днес не би впечатлило никого. Почти веднага, след излизането от печат на първите две части от превода, в "Периодично списание", кн. IV от 1871 г. Нешо Бончев излиза с убийствена статия, в която твърди, че "Г. Пърличев не е превел Омира, а го е острижен представил на българите и допълнил и украсил по свой вкус". Подобни обругавания срещу него изсипват още А. Тодоров и Д. Матов, а Ботев им припява с небезизвестната епиграма: "Защо не съм и Пърличев,/да преведа Илиада;/ но с такъв превод, за който/ и лобут да ми се пада?"
Защитава го единствено Константин Величков, според когото преводът на Пърличев "отражава хубостта на Омира в достатъчна степен, за да се чете с наслада."
Прославил българското име
Оскърбен и разочарован от отношението към него, през следващите години (кажи-речи до самата си смърт) Гр. Пърличев прекарва в родния си Охрид "като на заточение". За известно време преди това, непосредствено след Освобождението, е учител по гръцки език в Априловската гимназия в Габрово; зам.-директор на Народната библиотека в София, учител в Битоля, Охрид и в Солунската мъжка гимназия.
Малцина са българските историци и литературоведи (дори и в по-ново време!), вникнали в сложната и драматична съдба на Григор Пърличев. Единствен измежду тях е може би акад. Петър Динеков, който прозира, че българската критика е била "прекалено сурова към него". И още, че той "не пръв и единствен преживява участта на недооценен". Според П. Динеков характерен за неговите поеми е "Омировият стил", а Гр. Пърличев заема "едно от първите места в българската възрожденска поезия до П.Р.Славейков и Ботев". Вярна и точна оценка, която не "измива срама" и огорчението върху чувствителната и ранима натура на големия поет, "прославил в гръцката столица българското име". Дано лавровият венец, извоюван за България преди век и половина, да подскаже нещо на днешните ни космополити, вманиачени американофили, псевдоевропейци и македонисти. Едва ли.
Атинският университет през 1860 г.