Историята не изгаря!

Не виждам нищо извънредно в нареденото от министър Красимир Вълчев прекрояване на готовите учебници за Х клас в духа на откровения антикомунизъм. У нас още от края на ХХ в. последователно се вадят с железарски клещи зъбите на всички теми и проблеми в гимназиалната учебна програма, които представят сравнително по-обективно времената на националната съпротива против фашизма и на социалистическата система у нас. Така че нищо ново под слънцето.
Финансистът Вълчев, седнал на министерско кресло, заемано някога от Иван Вазов и Иван Шишманов, и в новия исторически етап от акад. Илчо Димитров, просто изпълнява тривиална политическа поръчка, предназначена да реабилитира българския фашизъм през Втората световна война и наред с това да покаже българския социализъм в периода 1944-1989 г. като проклето дъно на националната ни съдба.
Той казва дословно, простичко, за да е ясно: учебниците по история нямат за цел да разкриват обективната истина на близкото или далечното минало, а да изпълнят с текст общите тезиси в учебната програма, независимо дали са състоятелни или несъстоятелни. Оттук извежда правило: щом в учебната програма е записано, че социализмът спада към тоталитарните системи, значи той трябва да бъде разгромeн докрай при съзнателно скриване на неговите приноси. Ерго, току-що отпечатаните учебници по история за Х клас е потребно да бъдат незабавно ревизирани, преработени, идеологически цензурирани, колкото и да струва това на държавната хазна.
Нека не се заблуждаваме, че неколцина дилетанти, облечени с авторитет, са повлияли на решението му. Г-н министърът едва ли е толкова простодушен и заблуден. Напротив, убеден съм, че инструкцията за провеждане на такива порочни действия идва отвъд българските граници и че е свързана с опита на новите фанатици на световния либерализъм - почти 75 години след Втората световна война - да възкресят най-конкретната и най-символична идеология на борците за нов световен ред, за ново световно господство през ХХ в. - идеологията на фашизма и нацизма. Това е естествено следствие от съвременната криза на модерния буржоазен свят, който след видимото си оживяване в края на миналото столетие днес губи битката за продължаване на своето световно господство, за увековечаване на глобализма. Така че тук става въпрос както за заграбване на допълнителен исторически терен за даден вид политическо поведение, така и за използване на насилствени средства и методи в името на предначертаното световно господство на народа избраник. За съжаление, и сега, както преди 70 години, България е в положението на

сателит, който изпълнява чужди воли

Може да се приеме за отклонение от мисълта ми, но факт е, че такива извращения далеч по-трудно могат да бъдат прилагани в страните на развития Запад. Защото там традициите на демокрацията са много по-крепки, отколкото у нас, а и денацификацията (примерно в Германия) беше проведена с твърда ръка. Поради такива причини "пробивите" се правят в републики на бившия СССР и в държави от Източна и Централна Европа, в които доскоро е властвала тоталитарна система. В този момент Литва, Латвия, Естония и Украйна са на една или две крачки пред България в "разхубавяването" на лицето на фашизма и нацизма. Но както сме тръгнали, с интелигенция, която мижитурски обслужва властта, и с народ, който мълчи, може да ги настигнем в недалечното бъдеще. Все пак ние сме страната, която всяка година провежда масов марш на младежите в чест на ген. Луков - водача на българските фашизоиди-легионери!
Що се отнася до пълното отричане на тоталитарната система както у нас, така и в Европа, ще подчертая, че това е въпрос, който многостранно и нерядко противоположно се тълкува и оценява в науката. Немалко изследователи смятат, че тоталитаризмът на ХХ в. има две лица - едното открито, грубо скроено, използващо открито насилствени форми (откроява се в страните на социализма), другото - завоалирано, гримирано до последната бръчка, лицемерно и псевдодемократично (откроява се в капиталистическите държави).
В случая агресиите на финансовия капитал, който понастоящем претендира за световно господство, представляван най-ярко от САЩ и държавите, зависими от тях, какво друго са освен тоталитаризъм, облечен в дреха на първосвещеник?! Но този тоталитаризъм се проявява и като прототип на грубото насилие, когато изнася себе си извън границите на държавата, демиург на световната власт: войните на САЩ в Ирак, Сирия или Либия с милионите човешки жертви; поддържаните от неолибералите диктаторски и крайно тоталитарни режими като този в Саудитска Арабия. Или когато американските власти вкарват стотици хиляди японци - американски граждани, в трудови лагери при непоносими условия по време на Втората световна война.
Но да се върнем на темата. Едва ли се нуждае от доказателства това, че участието на България в Тристранния пакт на Германия, Италия и Япония, че тогавашните български власти се солидаризират с терора, мародерството и мрака на нацизма, е равно на национален позор. Страниците на историята не изгарят!
Но има нещо чудовищно и садистично в съвременна среда да издигаш (и то в светиня като Учебника!) паметници на хора с джандармеристки мундири, убийци на малолетни деца; да продължаваш да се гавриш с отрязаните глави на гимназисти и гимназистки, загинали заради каузата на човеколюбието; да скачаш, окрилен от подла радост, върху безсмъртното тяло и дело на Вапцаров - най-великия поет на антифашизма в човешката история; да хихикаш над "безсмъртните луди", които спасиха честта на своето отечество, в това число спасиха и земята ни, голяма, колкото "една човешка длан". 
И всичко туй да се дегизира от наши историци като демократически рефлекс, като култура, преодоляла частицата "анти", включително и антифашизма! Преди десетилетия, през социализма, се учудвах, че именно наши историци, и то с призвание, най-прилежно и

най-буквално реализират партийните указания

смесват задачите си на учени с тези на пропагандиста; първи долавят с остро ухо какви разпоредби се дават в еди-кой си номенклатурен документ. Бяха готови по-раболепно от останалите слоеве на интелигенцията ни да служат на Партията даже когато тя "греши". Оказа се обаче, че те могат - ах, как го могат!, още на другия ден след случилото се събитие (10 ноември 1989 г.) да обърнат лопатата, да се приспособят без капка извинение! Сигурно не става дума за всички историци, но че броят на малодушните и конюнктурчиците сред тях расте, няма как да се отрече.
Не се безпокоя толкова, че носталгичната (по нацизма) преработка на учебниците за Х клас ще повлияе коренно на учениците. В края на краищата те не са опитни зайчета. Притежават духовни запаси, но и съвест по рождение и възпитание. Рано или по-късно ще прогледнат, защото са носители на цивилизация. И тогава ще възроптаят, ще отрекат безпощадно майсторите на лъжата, на историческата лъжа също.
Жалко ми е, че сегашната власт не проумява каква мина заравя под себе си. Нещата от всекидневието ще се раждат и заглъхват, в потока на живота ще се забравят и машините за гласуване на поредните избори, и намалената държавна издръжка на партиите, и кога, как и защо някакви местни величия са уволнявани или издигани на високи постове. Но няма, никога няма да се забрави, че определена държавна власт е носталгирала по фашизма и нацизма, че се е отнасяла дистанцирано, даже с презрение към антифашистката съпротива в своята страна. Не разбира ли Бойко Борисов, че такива знаци остават в народната памет! Че в утрешния ден народът ни няма да съди този мил и некомпетентен министър, заживял на "чужда улица", а укорите ще се сипят върху неговата глава?!
Без да се впускам в детайли, ще добавя, че и смешните съображения на министър Вълчев във връзка с периода на социализма времето ще ги отвее. Но тук по-важно е не какво смята министерският чиновник, а това, че обслужва лъжлив мит, според който определени периоди от българската история непременно са изцяло лоши и провалени, а други исторически периоди - изцяло положителни и възходящи. Само че историята не се поддава на такова просто счетоводство. Всяко историческо време ражда светлини и тъмнини, прогрес и реакция, приноси и загуби, растеж и спад на енергии. Да, през социализма имаше периоди на несдържано насилие, но и периоди, когато се живееше по-свободно. Имаше лагери, наследници на политическите лагери през времето 1941-1944 г. Но тези лагери, както добре е известно, прекратиха съществуването си след решение на ръководството на БКП. Имаше цензура, но и примери на интелектуална освободеност. Появяваха се схематични и шаблонни творби, но се публикуваха и шедьоври на българската култура, световни открития на български учени.

В моята област!
 
Шейсетте години според мен са най-плодоносният период през втората половина на ХХ в. Тогава фактически родният роман постигна своите исторически върхове в лицето на Димитър Талев, Емилиян Станев, Антон Дончев, Генчо Стоев, Васил Попов, Георги Марков, Ивайло Петров, Виктор Пасков... Йордан Радичков създаде разкази от ранга на разказите на Елин Пелин и Йордан Йовков. Драматургията ни завоюва творчески успехи, които са презентативни и за духовността на страни като Чехословакия, Полша, СССР или Унгария - достатъчно е да отбележа комедиографията на Станислав Стратиев. Театралната режисура! През времето на социализма тъкмо тя се сля с модерните тенденции в световния театър - театъра на екзистенциализма, на абсурда, на оголените сценични форми, наред с класическите му образци: режисурата на Боян Дановски, Стефан Сърчаджиев, Филип Филипов, Кръстьо Мирски, Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова, Крикор Азарян, Христо Христов, Асен Шопов, Иван Добчев...
Извънредно ми е интересно как наред с отричането на успехите в икономиката (а те са огромни!) би могъл да се премълчи този "бум" на българската творческа сила. Да не забравяме, че констатираното от мен се отнася и за музиката, балета, киното, изобразителното изкуство. И пак ще изразя учудването си, че сегашната ни държавна власт гаси онова, което не гасне в българската ни единосъщност. И не ще да проумее с какви неизкупими вини натоварва себе си. Нали дните се нижат и си отиват, но след ДНЕС идва УТРЕ!