Пътешествия
Градската джунгла в Гватемала
Когато чужденец се разхожда по улиците, трябва да изглежда напълно уверен къде отива
/ брой: 208
"Опасно ли е тук за разходка?" - питам на рецепцията на хотела. Служителката ме поглежда учудено. Не се случва често чужденец, особено млада бяла жена, да й задава такъв въпрос.
"Не, но ако те нападне някой, най-вероятно няма да е местен, а мигрант от Ел Салвадор, Колумбия или друга държава."
Сякаш това трябва да ме успокои. Съветва ме да се кача на автобус. Цената е един кетцал (по-малко от лев). Бърз поглед към спрелия наблизо рейс ме навежда на мисълта, че ще се чувствам по-сигурна, ако вървя пеша. Освен че е препълнен, вратите не се затварят и няма гаранция, че няма да изпадна някъде.
"Щом искаш да ходиш, добре, но вървиш само направо по улицата. Никакво завиване наляво или надясно!", предупреждава ме жената и продължава: "Оттук до центъра, отиване, връщане и разглеждане - ще ти отнеме два часа. Когато се върнеш в хотела, ми се обади. Ако се забавиш, ще се обадя в полицията да те търсят!"
Всичко това ми се струва смешно и някак невероятно, но обещавам да й кажа, след като свърши разходката. Последни предупреждения? Да не се носят бижута или професионален фотоапарат. Рецепционистката ми подава карта на града и с химикалка подчертава улицата, по която трябва да вървя.
Гватемала сити е град, в който хората по улиците са в изобилие от рано сутринта. Просяци, амбулантни търговци, мъже в скъпи костюми, полицаи и... почти никакви туристи. Т.е. такива, които да се движат сами. Особено жени. Но за човек, напълно уверен къде отива и как да стигне там, облечен в по-обикновени дрехи - няма място за притеснение.
На всяка пряка има количка с плодове: диня, манго, пъпеш и др. Близо до тях винаги стои някой, готов да намаже или излъска мръсните обувки на служител от лъскав офис.
Миризмите във въздуха се смесват и ако е по-топло, ще бъде трудно да се диша. За щастие, съм оставила 38-те градуса в джунглата и тук е само 21.
Докато вървя само направо, ми прави впечатление, че автобусите минават много често. На отворените врати стоят младежи, които съобщават името на всяка спирка и колко свободни места има. Предполагам, че изпълняват ролята и на контрольори, защото качващите се им дават пари. По този начин няма вероятност някой да пътува гратис.
Разбирам защо служителката в хотела ме беше предупредила да не се отклонявам от пътя. След половин час улиците са неузнаваеми - пълни с толкова хора и сергии. На моменти се питаш дали от това място си минал преди малко. Пресичането е трудно, особено на кръговите. Светофарите светят червено с минути и понякога дори не се дочаква червено, а се притичва набързо.
Най-често срещаните заведения са "МакДоналдс", "Бъргър кинг", "Дънкин донътс", "Уендис", "Събуей". Честно казано, те стоят малко странно на фона на индианките с пъстри дрехи, които продават лакомства, лотарийни билети или плодове. Но пък служат за ориентир.
На няколко пъти сърцето ми се сви при гледката на бебета, обречени да растат на улицата. Още по-тъжно е как майка жонглира с детето на гръб на кръстовище. Петгодишни мият прозорците на колите. Правя снимки на местните, повечето от тях помолих за разрешение и те нямаха нищо против.
Има малко паметници, а когато попиташ какво представляват, с неудобство минувачите признават, че не знаят. При това са млади хора. Виждам нещо, което прилича на Айфеловата кула. Спирам момиче, изглежда 20-годишно, не повече, и го питам символизира ли нещо. "Като това в Париж...", отговаря лаконично. "На вас за какво ви е? Някаква история ли крие?", настоявам да разбера. "Честно казано, не знам." Изчервява се и тръгва.
Туристите ходят на групи, организирани от хотела, в който са отседнали, или с автобуси (има и нормални). Аз обаче се потапям сред народа, да усетя истинския живот.
Когато говорим за Гватемала, го правим с уточнението, че става въпрос за два различни свята. Този на великите маи, с вдъхновяващата цивилизация, и другия - на техните наследници, изгубили връзка с корените си, борейки се за своето място в едно ново време, градски условия и... доста по-различна цивилизация. Два коренно противоположни свята на територията на една страна. Единият - запазващ тайните си в джунглата, а другият - разкриващ градската селва.
Не успях да се изгубя, не ме обраха, не ме отвлякоха. Тръгнах си с раница спомени и приятни изживявания, за които да разказвам.