За традициите и още нещо
Дали са светски, религиозни или професионални празници, важното е да ги има. И да си знаем корените и историята, да ги браним
/ брой: 17
Когато някой изрази негативно мнение, че "под предлог за възраждане на традиционни черковно-исторически традиции на Йордановден се организират повсеместни шумни религиозни обреди" и т.н., той е в пълното си право да го отстоява. Демокрация сме и правото да изразяваш свободно вижданията и идеите си е не само ценност, но и принцип. Стига човек да има очи да гледа по-надалеч, да има навик да съзира зрънцата, съхраняващи наследството от предците ни, да е широко скроен, както го изисква времето, и да мисли в перспектива.
Защото духът български доста залиня през последните години. Да не забравяме, че преди държавна независимост народът ни е извоювал църковната. Че църквата е тази, която е допринесла за съхраняване целостта и духа на народа в столетията на чуждо робство, като религиозните обреди са способствали за постигане на тези цели. Още повече, че в християнската вяра немалко традиции са заимствани от езическите обичаи, трансформирани по начин, който ни е приобщил към другите цивилизовани християнски държави.
И без да се навлиза в религиозните дълбини, няма българин, който да не знае, че на Йордановден се хвърля кръст във вода, извършва се обред, събират се хора, празнува се и това не се отразява на атеистичните чувства на немалка друга част от българите. Целта е била единение на народа, повод за разпускане след трудоемката есен и надежда за здраве и берекет на всички. Правела го е църквата, защото това е едно от най-важните й задължения, а освещаването на бойните знамена се е приело столетия по-късно, вече в свободна България, когато армията е имала нужда от свидетелство за почит и уважение от управляващи и народ, от вдъхване на висок боен дух, когато се е търсила реализация на каузата за обединение на всички българи в етническите граници. Сега сигурно тази традиция се поддържа по същите причини, защото и народ, и армия, колкото и да е свита, се нуждаят от кураж и надежда за по-добро бъдеще. Каузата е друга, но единението нещо стана дефицитно.
Вижте какво правят и сега в този ден нашите православни съседи. Същите обичаи, същият Богоявленски водосвет, същото хвърляне на кръст, но обогатено с повече инициативи и празничност, което е в духа на целите за обединяване, за съхраняване на традиции, за доказване на дълговековно съществуване. В Македония празникът се нарича Водици (Богоявление), кръстът се хвърля в Охридското езеро. Дошли са 20 хил. местни и чужди гости, в т.ч. поканени от България, Сърбия, Хърватия. Над хиляда души се хвърлят за изваждане на кръста и месеци наред се споделя кой как е хванал православния символ. Традиционният ритуал е станал Охридски, специален съвет го организира, съпътства го ден на рибаря с раздаване на рибена чорба, но това едва ли е от векове. Присъстват дипломати и управници. Извършват се религиозни православни ритуали. Хвърлят се за кръста старограждани от Охрид, но се дава на специално тържество световна награда на нашия Светлин Русев за хуманизъм, и то след личности като Солженицин, Питър Брук. Говори се за неговия принос да открива перспективи за надежда в глобалния свят. Съчетават се православни традиции, съвременни хобита като риболова, интелектуални висоти в областта на хуманизма и културата. Празникът става 3-4-дневен, камери снимат, вестници пишат, а хората вярват, че възкръсва одухотвореният човек, че здравето и щастието ще ги съпътстват. Кой знае, може и да се получи. Важното е да има вяра.
Балканите имат финансово-икономически проблеми, както и в Европа, но са далеч по-бедни. Празниците са едно от малкото неща, които могат да отпуснат опънати нерви, да се забравят за миг недоразуменията на прехода, да сдобрят съседи и приятели, защото това повелява православната вяра в такива дни. Ако се организират по атрактивен начин, едва ли националните ни телевизии ще пропускат да ги отразят.
А традициите са другото нещо, което трябва да пазим като очите си, защото българщината е на изчезване. Дали са светски, религиозни или професионални празници, важното е да ги има. И да си знаем корените и историята, да ги браним. Така, както са правили армия и народ в миналото. Сега остава да ги почитаме. Кой както може и иска. И да имаме личности, които да награждаваме, защото се гордеем с тях. Щом градовете ни са запазили обичаи и събират хората, щом успяват в тези времена да вият хора и тъпани да бият, просто трябва да се радваме. Поводите ни за радост не са много, нали?