Троянско магаре в НАТО и пред ЕС

На 6 април Реджеп Ердоган прие в президентския дворец в Анкара председателите на Европейския съвет Шарл Мишел и на Еврокомисията Урсула фон дер Лайен. За Лайен стол не се намери и тя седна на диван отстрани, докато мъжете заеха почетните места. Случилото се бе натоварено с толкова символика, че няма как да се абстрахираме от него, когато обсъждаме европейско-турските отношения

В края на май в. "Вашингтон поуст" съобщи, че Турция е блокирала декларация на НАТО за "практически действия" (каквото и да означава това) срещу Беларус, след като самолет на "Райънеър" бе приземен в Минск, за да бъде задържан издирваният опозиционер Роман Протасевич.
Едва ли някой смята, че автократът Реджеп Ердоган се е загрижил за рахата на автократа Александър Лукашенко. Както обикновено, Анкара гони някакви свои тесни интереси и притиска партньорите си в Алианса, когато не срещне отзивчивост. Макар да не се дават подробности какво са искали този път в замяна на солидарността си турците, струва си да се отбележи, че през 2019 г. Анкара бе отказала да подкрепи план на НАТО за защита на Полша и балтийските държави от Русия. Причината бе, че под влияние на САЩ другите страни-членки не одобриха проектодокумент, според който отрядите на сирийските кюрди, част от Сирийските демократически сили в северната част на страната, се определят като заплаха за Турция.
През последните години позицията на южната ни съседка по редица въпроси все по-често започна да се разминава с дневния ред на НАТО, налаган от Съединените щати. Анкара има противоречиво за мнозина, но очевидно

взаимоизгодно сътрудничество

с Русия, страната, осмисляща съществуването на Алианса, обявена от него за противник. Турците купиха високотехнологични зенитно-ракетни комплекси от Москва, с което не толкова дразнят американските си съюзници във военния блок, колкото ги използват за пазарлък, а освен това не пропускат да водят двойнствена политика в съседната им Сирия. От една страна, индиректно воюваха срещу официален Дамаск, подкрепян от Русия, а от друга - срещу сирийските кюрди, поддържани от САЩ. Тази игра на два стола е била винаги опасна, особено когато се води срещу големи и сериозни противници, но това е проблем само на Ердоган.
Проблем обаче за НАТО и за Европейския съюз, чиито отношения с Турция изобщо не са безоблачни, се оказа политиката на Анкара в Източното Средиземноморие, свързана с проучванията за нефт и газ в спорни води, и конфликтите в Северна Африка и Близкия Изток. Турция и без това се намира в силно обтегнати отношения с Гърция и Кипър, които периодично прерастват в кризисни, но сега към тях се прибави и сериозно напрежение с Париж. Именно действията на Ердоган в Либия, Сирия, в шелфовата зона на Кипър и някои гръцки острови, станаха причина френският президент Еманюел Макрон да заговори за "мозъчната смърт" на НАТО, защото възниква риск от конфликт между страни-членки, а организацията изглежда пасува по въпроса. Към този списък трябва да добавим и Кавказ, където Турция пряко се намеси в Нагорнокарабахския конфликт на страната на Азербайджан.
Най-опасното в случая е отработената схема, по която се

пренасочват джихадисти

от Сирия през Либия към Нагорни Карабах, за да играят ролята на военни наемници в тези конфликти с турско участие. Френски официални лица вече изразиха открита тревога от този ислямистки "чуждестранен легион", защото джихадистите от Сирия и Либия имат връзки с европейските си събратя и могат да представляват заплаха за Стария свят. Впрочем, това е доста показателно за двупистовото съзнание на някои политици в ЕС, които първо участваха в разпалването на конфликтите в тези две страни, а после се присетиха за негативните последствия от своята политика.
Именно Франция и Австрия са сочени от международни наблюдатели като страните от ЕС, които отправят най-сериозните критики и открито говорят за присъствието на своя територия на свързани с Турция ислямистки организации. През март сп. "Геополитика" цитира френския професор Александър дел Вал, който пред дясното издание "Вальор Актюел" пита: "С каква цел един член на НАТО и, както би могло да се предполага, "приятел на Запада" (а също - все още кандидат за членство в ЕС), реши да разпали пламъка на конфронтацията между западната и ислямската цивилизация, подхранвайки по този начин параноидната стратегия на джихадистките центрове, които постоянно представят Запада за "враг" на мюсюлманите с цел да оправдаят собствените си варварски действия."
Дори като отчитаме десния характер на парижкото издание, все пак няма как да подминем неоосманските претенции на Турция към Европа, които прекалено очевидно се използват като средство за нейното себеутвърждаване като

регионална велика сила

на стика на християнската и мюсюлманската цивилизация.
Помним как през юли 2016 г., дни след неуспешния преврат срещу Ердоган, централните улици на Виена бяха залети от тържествуващи тълпи с червени знамена с полумесец. Коментарите бяха, че това, което еничарите не са успели да направят през 1683 г., сега са го извършили турските гастарбайтери. Да припомним, че пред този демарш, както и поради следващи искания на турската страна да провежда политически митинги в Австрия, официална Виена в следващите години затвори седем джамии и изгони няколко имами, финансирани от чужбина, които насаждали "политически ислям". Ердоган нарече това "война между кръста и полумесеца".
През ноември миналата година "Инвестор бг" цитира агенция "Блумбърг", пред която социоложката от Парижкия институт за политически изследвания Елиз Масикар коментира, че Турция иска да внедри турски ислям в Европа. "Страната (Турция - б.а.) не желае да вижда членове на диаспората, които се дистанцират от своята култура и биват погълнати от френската система", казва тя. Тук е мястото да припомним скандализирало континента изказване на турския държавен глава от март 2017 г. в град Ескишехир, в което той призова турците в Европа да бъдат нейни стопани, да раждат не по три, а по пет деца, защото те са бъдещето на континента.
Неполиткоректната истина е, че никой няма намерение да приема Турция в ЕС и това далеч не е от днес, нито само заради Ердоган и неговата политика на ислямизация на светска Турция. Европа е "християнски клуб", колкото и да го отричат и колкото и да се опитват да "забулят" с новомодни теории християнското на Европа. Но в същото време и никой не в Европа не намира политическия кураж да го заяви в прав текст, защото това би било против доминиращото политическо течение, което е за разширяване, общи пространства, партньорства и т.н. Така границата остава размита, вратите - полуоткрехнати, но надеждата, че след Ердоган ще дойде някой, който да обърне нещата в предишната посока, е първо - призрачна, и второ - виж по нагоре за християнския клуб.
"Не сме наивни. Турция е съсед, тя е член на НАТО, но е от съществено значение ЕС да гарантира, че страната заема по-положителна позиция към общия европейски интерес...", заяви преди дни пред гръцкия в. "Катимерини" председателят на Европейския съвет Шарл Мишел. Тук, разбира се, от Анкара може да репликират защо трябва

да отчитат европейския интерес

след като европейците не отчитат турския интерес да станат членове на ЕС, но по-важното е другото. То е в акцентите, които поставя Шарл Мишел - първо НАТО, после ЕС.
Тук става ясно къде го стяга чепикът т.нар. колективен Запад - ролята на Турция като най-важен член на южния фланг на Алианса. Поради това и тя се държи по отношение на ЕС и НАТО като същинско троянско магаре, което създава проблеми, запънало се е в неоосманските си претенции, нито иска да върви напред, нито може да отстъпи назад, поради прекомерните амбиции и тщеславието на лидера си.
Редица анализатори поставят въпроса кой има по-голяма нужда - Турция от НАТО или НАТО от Турция. Фактът, че на Анкара й се разминават много неща, и то не от днес, дава ясен отговор. Разбира се, зад това стои голямата сянка на САЩ, които имат основен интерес от военното съюзничество с Анкара, но подобно отношение само играе на страната на раздутите амбиции на Ердоган.  
В същото време Западът се опитва да играе върху противоречията между Турция и Русия, дори изразява такива надежди в многочислени публикации по темата. Междувременно обаче Турция се настанява в същия този европейски Запад и получава все повече лостове за влияние върху него посредством диаспората и мюсюлманските общности като цяло, за чийто закрилник се обявява.
Тази двупистовист в отношенията обаче ерозира позициите на западните страни, Турция няма какво да губи, след като знае, че няма да бъде приета за член на ЕС и няма да бъде натирена от НАТО, защото това не е в интерес на САЩ, които обаче преследват своите, а не европейските интереси.