Пегас
Антология
Стихотворения от Петър Анастасов
/ брой: 171
От редактора
Скъпи читателю!
В приложението за литература, изкуство и култура ще отбележим 120-годишнината от рождението на Ангел Каралийчев със спомените на Продрум Димов. А Петър Анастасов ще ни понесе на поетичните си криле...
Приятно четене.
ПЕТЪР АНАСТАСОВ е роден на 27 октомври 1942 г. в пловдивското село Марково. Бил е главен редактор на в. "Комсомолска искра", директор на издателство "Христо Г. Данов", главен редактор на издателство "Христо Ботев" и директор на издателство "Български писател". Пише пиесите "Обещай ми светло минало", "От сняг помилвана душа", "Голям колкото малка ябълка", "Четирите посоки на света", "Църква за вълци" и "Живите от мъртвата махала". По негов сценарий е заснет филмът "Църква за вълци", както и телевизионните новели "Малка промяна в звездите", "Командировка за спомен", "Оттатък ставаш невидим". Автор е на осем книги със стихове: "Зимна нежност", "Тройно огледало", "Площад на хълма", "Както те обичам", "Единствено безсмъртие любов", "Четиридесет стихотворения", "Този черен бял свят" и "Хубава и проклета си".
Носител е на редица литературни награди, сред които Наградата "Пловдив" за цялостно творчество; "Орфеев венец" за поезия на Литературните празници "Пловдив чете"; Националната награда за поезия "Пеньо Пенев"; Наградата за поезия на СБП.
И моята птица литна!
Откъде да взема храна, откъде?
Моята птица е ненаситна -
непрекъснато иска да яде.
И аз режа от себе си, режа,
защото от глад изнемогва тя.
А мен ме подлудява копнежа
върху крилете да летя.
Птицата трябва да се нахрани.
Аз режа и плача, но аз съм крилат.
Умирам от своите живи рани,
а птицата умира от глад.
И аз - мъченик, и тя - мъченица.
Човек и птица - в едно кълбо.
И колко жестокост, колко любов
в това същество - човекоптица!
Така става с нас от памтивека,
когато птица ни сполети.
Така му е писано на човека:
да реже от себе си,
за да лети.
- * *
В полунощ
ще си взема трикракото столче
и ще седна край Млечния път.
Аз опитах от всички наслади и повече
не желая да служа на своята плът.
Поживях на земята, за нищо не плача,
само дето пропуснах да бъда щастлив.
Но ще бъда навярно, когато палача
се надвеси над мене, добър и вежлив.
И навярно под лудата лунна секира
ще усетя в един възхитителен миг,
че човекът се ражда, когато умира,
и с това е безсмъртен, с това е велик.
Аз отвикнах от близкия край да се плаша.
Много свои неща не довърших докрай.
Но докрай ще изпия отровната чаша,
а пък вие решавайте - ад или рай.
А сега
ще запаля цигара от горест,
обгорен от поредната земна беда,
и ще хвърля кибритена клечка отгоре,
а пък долу ще мислят, че пада звезда...
- * *
Не е удобен никому поета.
Не е удобен на съпрузите ревниви,
не е удобен на безгрижните момчета,
които спят с момичета красиви.
Не е удобен на бащите празнодумни,
които тъпчат синовете си с пари,
на майките, които имат умни
и много любопитни дъщери.
Не е удобен той, не е удобен
особено с това, което пише.
И всъщност не това, че е особен,
го прави неудобен и излишен.
Не е удобен той, не е удобен
с това, че в небесата само хвърка,
с това, че да пълзи е неспособен,
дори с това, че вечно е объркан.
Не е удобен той с бита си грешен
и неговите тайни са бодливи.
Дори когато стене безутешен,
щастливците съвсем не са щастливи.
Не е отчаян той, не е поробен,
дори когато вече е прободен.
Не е удобен той, не е удобен
особено с това, че е свободен.
Не е удобен той, защото вижда,
защото утре може да го каже.
Омразата всеобща го зазижда,
но никога не може да го смаже.
Не е удобен той да го убият -
убийството за него е награда.
Не могат да го снемат, да го скрият -
остава да го вдигнат на площада.
И мъртвият поет е неудобен,
макар че е останал без очи.
Успели са да го натикат в гроба,
но как да го накарат да мълчи?
* * *
Добър ден ще ти кажа, до тебе ще седна
и ще паднат очите ми в твойте очи.
Няма първа любов - има само последна,
а пред всяка последна любов се мълчи.
Нека всички раздели и всички измени
се запътят към своите блудни стада.
Нека цялата мъка, набъбнала в мене,
се взриви и в небето изгрее звезда.
Ти не тръгвай от мене сега, не заспивай
и до своята гръд не допускай змия.
И до мене в египетска скръб не застивай,
не умирай, не тръгвай от тая земя.
Сякаш времето диша със твоите ноздри
и дъхът му вълшебен разпуква лале.
И прилича сред тая вселена на остров
пасторално зеленото наше поле.
Ти не тръгвай от мене сега - над земята
пеперуди кръжат с безтегловни телца,
пеперуди, в които трагично се мятат
неродените наши деца.
* * *
Поезията е наука
за истина и красота.
Поезията е неука
да се прекланя пред властта.
В поезията се оглежда
непобеденият човек,
понесъл в своята надежда
надеждите на своя век.
Поезията е държава,
религия и ренесанс.
Поезията продължава,
поезията става шанс.
Поезията става изход,
макар че вчера беше вход.
Небето става все по-ниско -
поезията става свод.
Поезията става стреме,
стремление и хоризонт.
Поезията става време,
поезията става фронт.
Разстрелват я по стадиони,
заравят я под обелиск.
А тя създава шампиони
по мятане на слънчев диск.
Последвайте или харесайте в-к "ДУМА" във ФЕЙСБУК --> ТУК <--
Споделяйте нашите публикации.