За жертвите и "жертвите"

Радка Коева

 Предлагам на вниманието ви документалния разказ на Радка Коева, близка родственица на двама от разстреляните край с. Ганчево, Провадйиско, 18 антифашисти. Разказът е емоционален, но съвършено точен. Свидетел съм на трагичните събития от онова време. Помня много добре един от разстреляните - чудесния човек Димитър Чивгънов. Със семейството му бяхме съседи - живеехме в малък жилищен блок в Солниците, край Провадия, където баща ми бе главен счетоводител. Помня много добре и деня, в който двама конни полицаи откараха Чивгънов в полицията в Провадия, за да не се завърне никога оттам. Беше юни 1944 г. На власт бе правителството на Иван Багрянов, а министър на вътрешните работи бе Александър Станишев. След Девети септември от палачите в Провадия бе потърсена отговорност. За същите тези палачи Общинският съвет в Провадия под председателството на г-жа Дияна Агностева решил да им издигне паметна плоча, обявявайки ги за "жертви" на комунизма.
Спомням си думите, които Чивгънов е казал на своите инквизитори (както тогава ни ги предаде неговата съпруга Радка Чивгънова): "Един ден децата ви ще се срамуват за вас!" Но децата им, както виждаме, не само че не се срамуват за техните деяния, но и имат наглостта да искат да им се постави паметна плоча като жертви на "червения терор"
Дано други вместо тях изпитат срама, който те самите нямат.     
Велко Вълканов

Когато вървиш през гъста мъгла, не усещаш как тя прониква през дрехите ти и стига до кости. Така и аз, "бързайки" да порасна, не съм обръщала внимание какво става около мен и най-вече - защо. Детето расте, без да осъзнава ставащото около него, но интуитивно го чувства, а детските спомени са неизличими.
Какво помня от най-ранна възраст?
Помня маминка (много обичам тази дума, която само провадийци употребяват за баба - от нея лъха топлина, обич, закрила). Цялата в черно. Помня лелите си - облечени в тъмно. Помня болния си баща, който бе все по болници, защото вследствие на побоищата дишаше само с 1/4 от белите си дробове. Помня къщата, пълна със сираци. От всичките ми братовчеди (6 деца) само ние с брат ми имахме и мама, и татко, защото сме родени след 1944 година.
Защо?
Защото едната сестра на татко, Радка, е била омъжена за Димитър Чивгънов, другата - за Цонко Гавраилов, третата - за Стамат Янков, а близначката й - за Марин Антонов. Янков и Антонов преди Девети септември са били прехвърляни от концлагер в концлагер и бяха с много разклатено здраве. Гавраилов, пребиван многократно в полицията, почина през 1947 г. Чивгънов и братът на татко, Христо Коев, са разстреляни на 15 юни 1944 г. без съд и присъда край с. Ганчево.
Не зная кой е този, който забранил на съгражданите ни да разговарят с "червеното семейство". Но забрана е имало. И да се наруши тя, означавало арест и дълги разпити - "Защо се срещнахте, какво ти каза" и пр., и пр. 
Татко не разрешаваше да се говори за трагедията в семейството ни и може би затова  растях свита, необщителна, страхувах се да не ме заговорят и изпадах в ужас, когато трябваше да отговарям на въпроси. Бях дете без детство.
Правда Ташева често ми казваше: "Мама ми забрани да ходя у вас, защото всички бяха комунисти, а аз много исках да си взема модел за чеиз, защото твоите лели, Радка и Димитричка, бяха майсторките на града."
Така е живяло моето семейство, "червеното семейство".
А кой е и този, който изгони цяло семейство от новопостроеното му жилище, като е разпоредил от него да си вземат само бельото? Разбрах по-късно, че това е бил полицейският началник Георги Аврамов. След като издал тази заповед, той се е нанесъл със семейството си в къщата на Радка и Димитър Чивгънови. След Девети септември, когато   Аврамов освобождава къщата, лелите ми открили, че са ограбени - нищо ценно не е останало в къщата. От милицията предложили да върнат ограбеното, но лелите отказали: "Това, което е ползвано от Аврамови, не го искаме за децата си!" И какво излиза? Освен че са ги лишили от дом и от родители, мъчителите са ги и ограбили.
Аз не помня веселие в дома на маминка Мария. Помня благия й поглед, помня и другите, облечени в черно жени, които скришом си изтриваха сълзите. Кои жени ли? Къна Шидерова, Рада Илиева, Ставно Чивгънова, всички те - майки, загубили синовете си, разстреляни край с. Ганчево.
Но да бяха просто разстреляни!
Трифон Цонев Василев от с. Партизани разказва: "...като ни отведоха в Провадия започнаха инквизициите... инквизираха ни до загубване на съзнанието. Тодор Илиев, Матей, Христо Коев, Чивгънов, Г. Атанасов и другите - всички смазани от бой, с черни рани по ръцете, главите, краката и кръв по горните им дрехи..." Най-страшни инквизитори бяха Тодор Георгиев и Стоян Дуков.
Ето друг свидетел - Иван Петров, в момента живеещ в София: "Аз бях в умивалнята и чувах писъците им. Нечовешки мъки бяха. Много ги биеха, скачаха от масата върху тях, заради пръстени им режеха пръстите...  Когато ни изкарваха на "хорото" (обиколка на двора) Коев го нямаше. Беше пребит, не можеше да ходи. А другият, снажният, приличащ на кавказец (Чивгънов), беше спокоен. И той беше много бит, но се държеше..."
Това са факти! Но това са повече от факти - това са още незараснали рани.
Георги Аврамов заедно с Д. Дочев правят бърза характеристика на 13 от арестуваните. Извикват ги един по един и слагат по едно кръстче до името им, но списъкът им се вижда малък, та прибавили още 5 души, 5 имена... Всичко това траело около половин час. Няма съд, няма присъди. Има полицай, молив и кръстчета в някакъв списък. Мястото на екзекуцията е определено. С камионетка ги карат край с. Ганчево, завързани двама по двама с бодлива тел.
В Народния съд, който заседава в театралния салон на провадийската гимназия под председателството на Иван Маринов се чуват де истини, де опити за измъкване от ужаса, в който са участвали.
Максим Маринов - войник, участвал в разстрела: "Ние разбрахме, че ще бъдем убийците. След разстрела агенти започнаха да тършуват из труповете и да задигат каквото е останало..."  
Да, но не всички са били убити. Някои  от тях са били само ранени. Три дни са се чували стенания. Три дни не са разрешили на хората да идат до нивите си, които са се намирали близо до мястото на екзекуцията.
Ето и показанията на Рада Илиева - майката на Т. Илиев: "Когато ги изровиха, всички бяха обезобразени - с извадени нокти, с изпокъртени зъби..."
А по време на Народния съд един от инквизиторите на Христо Коев, брата на татко,  разказал как са му отрязали пръста, за да му вземат златния пръстен, как с тока на ботуша са избили челюстите му, за да вземат златния мост и златните коронки.
Трудно се живее, когато си сирак, макар и обграден с обичта на лелите, на вуйчо и вуйна. Георги Чивгънов почина, недочакал 60 години, сестра му, Светла, малко след 60-те. Гавраил Цонков почина точно на 60-ата си година, а Антон Маринов - на 48 години. Те не доживяха да видят внуци.
А кои са хората, "пострадали от комунизма"? - Палачите Стоян Дуков и Георги Аврамов, които Народният съд осъди на смърт!
За жертва на комунизма иска да мине и г-н Цончо Родев. Вярно е, че баща му като народен представител в 23-ото народно събрание бе осъден на смърт заради съучастие в престъпленията на нацистите и техните български съюзници. Но той е "жертва" не на комунизма, а на Народния съд, създаден по общата воля на четирите партии, участвали в правителството на Отечествения фронт - БРП(к), БЗНС, БРСДП и "Звено" и в съответствие с международноправните актове, приети от Обединените нации. А самият г-н Цончо Родев е жив и здрав. В ония години той беше командир на "Бранник", но никой не го обезпокои за това. Завърши право, написа и издаде десетки книги по време на ужасния комунизъм. Днес е "почетен гражданин" на гр. Провадия.
А вие, госпожо Агностева, нима не знаете кой е бил страшилището в провадийската полиция? Ами това е бил споменатият по-горе стражар Стоян Дуков - дядото на вашия съпруг! "Той беше и страшен на гледане... Всички се криехме от него" - разказваше покойната вече Мако Вартанова. Не знаете ли, че именно Стоян Дуков е убил в полицейския участък Моис Леви. И за този "човек", и за хората като него вие и Общинският съвет искате да поставите в центъра на Провадия паметна плоча като "жертви" на червения терор!
Замислете се, г-жо Агностева! Ако вие бяхте дете на зверски бити, пребити, а накрая и убити, щяхте ли да искате да издигате обелиски?