Вярата ми не е сляпа, защото е вяра в кубинския народ

Осъдени за антитероризъм

Петима кубинци гният в затворите на САЩ. Обвиненията срещу тях са "за конспиративна дейност". А младите мъже са антитерористи, опитали се да предотвратят кървава баня и за кубинци, и за американски граждани.
Събудилият се свят разбра истината, комитетите в защита на петимата вече са 224 в 79 страни: в Азия - 7, в Африка и в Средния изток - 52, в Европа - 81, в Северна Америка и в средите на кубинската емиграция - 29; в САЩ - 23, в страните от Латинска и Карибска Америка - 55.
Херардо Ернандес Нордело, Рамон Лабаньино Саласар, Антонио Герреро Родригес, Фернандо Гонсалес Льорт и Рене Гонсалес Сехуерерт в страната си са национални герои, осъдени в несправедлив и наистина скалъпен процес.
На 17 юни 1998 г. кубинското правителство предоставя на ФБР меморандум за терористични действия срещу Куба, организирани от групи в Маями. Представители на ФБР се срещат в Хавана с кубинските власти и обсъждат информацията. Но вместо да предприемат съвместни действия, на 12 септември с.г. ФБР информира американските конгресмени, свързани всъщност с мафията на кубинските терористи в Маями, че са арестувани само т.нар. шпиони. Операцията е с политическо-репресивен характер, в полза на най-агресивната част на групите, които през 1959 г. превръщат Флорида в основна база за война против Куба, твърдят от острова.
В защита на петимата се изправя не само тяхната родина. Имена с висок авторитет - Едит Фламанд от Мрежата на прогресивните адвокати в Белгия; Надин Гординер, лауреат на Нобелова награда за литература; Адолфо Перес Ескивел, също лауреат на Нобелова награда; Рамзи Кларк, ексгенерален прокурор на САЩ; Ноам Чомски, проф. от Института по технология в Масачузетс, също твърдят на висок глас, че петимата млади хора са невинни, защото са защитавали страната си.
На 27 май 2005 г. групата по произволните арести при Комисията по правата на човека в ООН също реши, че арестът им е акт на произвол и противоречи на Международната конвенция по граждански права.
През май т.г. у нас се проведе Петнадесетата международна среща за солидарност с Куба. В делегацията бяха включени дъщерята на Че Гевара - д-р Алейда Гевара, и Кения Серано, директорка на Института за международни връзки и депутат два мандата в парламента. С тях беше и Елизабет Палмейро, съпругата на Рамон Лабаньино Саласар, един от петимата антитерористи.


- Добре дошла в България, г-жа Палмейро, как сте, как са щерките ви?
- Добре съм. Доколкото може да е добре жена с жив, слава Богу, мъж, когото обаче не е виждала от 12-13 години. Аз съм съпругата на Рамон Лабаньино, имаме две дъщери. Лаура е на 17 години, Лизбет - на 13. Всъщност Рамон от първия си брак има още една дъщеря, тя вече е 22-годишна, живее с майка си.
- Какво знаят децата за татко си?
- Разделени сме 12 години, но момичетата знаят всичко. Почти всичко... Те израснаха в кампанията за солидарност с баща си, с другарите му, която вече отдавна не е само кубинска кампания. Всъщност Лизбет, малката, беше само на една годинка, когато арестуваха Рамон в Маями. И Лаура беше малка, само 6-годишна - съвсем невръстни момиченца, за да могат да разберат какво се е случило. И невъзможно, и ненужно беше да им обяснявам тогава защо татко им все не се връща у дома. Но когато делото приключи, когато това, което в САЩ наричат "факти", когато и нашите, същинските, и истинските факти, станаха достояние на света, Лаура вече беше на 9 години, Лизбет - на 4. Тогава вече стана истински трудно - наложи се да обяснявам на Лаура, че далеч не всички хора, които гният по затворите, са лоши. Нали разбирате, и у нас, и у вас, а и по целия свят майките учим децата си, че лошите отиват в затвора. Моите деца, съвсем невръстни, разбраха, че не е точно така. Трудно беше да разберат разликите, и много плачеха, когато татко им звънеше по телефона. И не от Испания, където знаеха, че е на работа...
- А вие знаехте ли, Елизабет, с какво се занимава съпругът ви?
- Не. Наистина не знаех. Досещах се, че работата му е много важна, имах само, както се казва, "необходимата информация". За да съм сигурна, че съпругът ми ме обича.
- Тази сигурност, нали знаете, е много крехка...
- Имам я. Въпреки че го няма от толкова време, той ни засвидетелства обич - и като баща, и като съпруг. Кубинската икономика беше в трудна ситуация, а Рамон по образование е икономист. Мислех си, че е в Европа, че ръководи например предприятие. А той е бил нелегален, дори е внедрен в терористичните групи не със своето име. Всичко това научих след ареста. През цялото време съпругът ми запази тайната за истинската природа на мисията си, запази я даже пред мен. Имам сърдечна болка - и двата пъти, когато раждах децата ни, не беше до мен. Нямаме обща снимка дори - аз и той, снимани заедно, докато бях бременна и когато ги вземахме от родилния дом. И двата пъти!
- Колко време ще го чакате, Елизабет? Откъде сили?
- Той вече 12 години лежи по американските затвори. Но и преди това пак беше далеч от дома. Тръгна, когато бях бременна с голямата дъщеря, и я видя, когато беше навършила вече една годинка. През година-две идваше да ни види, оставаше в Куба по за месец-два. Затова и решихме да имаме второ дете - въпреки почти вечните раздели ние много се обичаме.
- Да се пошегувам - може би защото всъщност сте нямали време да се скарате?
- Ами да, нямахме такова време. Малко живяхме заедно, и все в празник. Иначе, мисля, се разбираме и само с погледи.
- Дали бихте го спрели, ако знаехте какво точно прави?
- Повтарям - не познавах същността на мисиите му, но разбирах все пак, че са много важни. Не знам дали бих се опитала да го спра, мисля се, че отговорът е все пак "не". Съдба... Ето така живея с голямата си любов - от разстояние. И със стихотворенията и с поемите му - написани от любов и за любов. Обич от сърце - това ми даваше, то ми трябваше, за да живея. И да отгледам тези наши все още много малки щерки. Така съм с голямата си любов - непрекъснато ми липсва. А нищо, че е в затвора, той държи "от край до край" да е в течение на нещата, които стават у дома. Чак се сдърпваме понякога - много се меси в "личния ни живот"!
- Чрез писмата ли?
- Не, по телефона, обажда се не през ден, а почти всеки ден - всички затворници имат право на 300 минути разговори на месец.
- Имате ли понякога усещането, Елизабет, че сте обречена да го чакате до края на дните си?
- Не. Ако имах такова усещане, нямаше да мога да живея. Затова обичам да съм повече сред хората, особено - справедливи като вас, българите, и които искат да разберат истината.
- И продължавате да имате надежда?
- До декември м.г. нямах никакви надежди да видя съпруга си отново - когато и да било. Но тогава промениха присъдата му на 30-годишен затвор. Психологически е различно, звучи като нещо, което има край... Нямаш надежда, когато раздялата е до края на дните. Дори за жените не е възможно да лъжем сами себе си толкова дълго! При определен срок си казваш - е, все някога ще излезе, ще се върне. Сега ще споделя за ДУМА нещо, което никому не съм казвала - когато чух, че променят присъдата му, направо "полетях", като че ли всеки момент ще излезе от затвора. Това продължи два или три часа, лъжливо чувство е, колко да продължи? Но когато се прибрах вкъщи, се сетих какъв дълъг срок са 30 години - при това за невинен човек. И се разревах. У нас дойдоха майката и съпругата на Фернандо, оставиха ме да се наплача пред тях - знаеха, че лъжовната надежда, избухнала първоначално, ме унищожава. Всъщност се сринах, когато осъзнах, че лъжа сама себе си. Те ме посъветваха - "Плачи вкъщи, недей пред хората".
- А нощем как заспивате?
- С малката си дъщеря. И с убеждението, че  съм и майка, и татко. Живея сама с децата си. Всъщност аз съм преводачка от английски, но по-голямата част от времето ми отива в борбата за истината за петимата.
- В САЩ има нова администрация, нов президент, не поражда ли това надежди у вас?
- Тази нова администрация едва ли се отличава от предишните. Да, обещание за промяна има. Но след една година на власт си мисля, че няма как да се случи промяната - нито за политиката на САЩ в света, нито към Куба, нито за нашите момчета. Разчитам на натиска на демократичния свят, в това е надеждата ми.
- Кому вярвате?
- Не знам как ще ви прозвучи, но - на кубинския народ. На правителството, което няма да прекъсне подкрепата си за петимата. И вярата ми не е сляпа, защото е в народа ни. Идеята за солидарност е жива, мисля, и в други страни, при други хора. Това е голяма надежда за кубинците.
- Елизабет, децата не задават ли понякога доста трудни въпроси, например - защо татко им обича повече народа си от тях?
- Не. О, не. Те са научени, че татко им ги обича и че именно заради тях е тръгнал на борба - за да спаси живота и на други хора, обречени да бъдат жертви на терористични актове. Дори не аз съм обяснявала  това - научиха го в училище. Моите момичета вече знаят - който не обича народа си, не обича и семейството си. Макар че съпругът ми, завършил със златен медал Хаванския университет, би могъл да работи доста цивилни неща, и щеше да има успехи, а семейството ни нямаше да е разделено. Но си мисля - щом е тръгнал да спасява хората от терористи, това също е любов, значи може да обича света истински. А значи - и децата ни обича истински.
- Вярвате, разбира се, че обича и вас?
- Просто знам, че обича и мен, и тях. Затова си заслужава саможертвата - не го казвате, но виждам, мислите си, че правя саможертва. Нека да е така, нека не е лесно да издържиш да си и майка, и баща. Наистина вярвам - той ще се върне. Ще ви кажа и още нещо - искахме да си родим и момче, но не ни стигна времето... Обаче дъщерите ми вече продумват - ние ще ви родим момчета. Дано се случи, нищо, че неродените мои и на Рамон момчета ще са ни внуци...