Руско "поданство" отменя смъртна присъда

На тържествената заря-проверка в Панагюрище на 1 май т.г. по повод 135 години от Априлското въстание 1876 г. наред с имената на Волов, Ботев, Бенковски и други революционни дейци прозвуча и името на Никола Славков - помощник-апостол на Врачански революционен окръг по време на Априлската епопея. Име, познато за историците, но не много известно за голяма част от сънародниците ни.
Думата е за Никола Славков, който се вписва в българската възрожденска летопис като деец с многопосочен житейски път на участие в националноосвободителното движение в борбата против турското робство. Като много сънародници и той минава през надеждите и разочарованията, при което надделява оптимизмът в бъдещето.
Смята се, че върхът на революционния му градус на вярата е след

срещата с Христо Ботев

и положеното с него и Иван Драсов заклятие за българската свобода на 18 май 1875 г. в Букурещ.
Никола Ангелов Славков е роден на 21 юни 1851 г. в Свищов. Там завършва шести клас, добро образование за онези години. Момъкът е с подчертано буен дух, при несправедливости към близки, познати, към съгражданите си, той реагира открито, понякога с бунтарски дух, с което привлича вниманието на турската власт.
Свидетел на революционния подем през 1867 г. и подвига на Хаджи-Димитровата чета през 1868 г., у 16-17-годишния момък се оформя позиция на непокорство към поробителя.
Мнозина от местния революционен комитет попадат в списъка за наблюдение от властта. При такава обстановка Славков е принуден да емигрира в Румъния през 1869 г. В северната ни съседка престоява само една година и през 1870 г. заминава за Сърбия, където възприема с желание открилата му се възможност да се обучава, но изживява и огорчението на измамата.
Вместо в Семинарията той постъпва в Четвърти Крагуевацки батальон с условието, че след като премине етапа на строевата подготовка (служба), ще му осигурят обучение във Военното училище. Така в продължение на тригодишна служба, като в първата е произведен капрал, а във втората - подредник, доказва, че има качества за бъдещ офицер. Сърбите обаче не устояват на обещанието и не го изпращат във Военното училище. Обиден и оскърбен,

той заминава за Русия

и през 1873 г. постъпва като доброволец "волноопределяющи се" в 55-и Подолски полк от 14-а дивизия в град Кишинев.
Тук Никола Славков като войник спечелва симпатиите на своите началници. С примерната служба, верността и старанието си, той привлича вниманието и на командира на дивизията ген. Михаил Драгомиров, който го приема у дома си на гости. Нещо, което особено много впечатлява Славков, най-вече препоръката на генерала, когато в разговор казва: "Добре правят българските младежи, че постъпват на военна служба, но още по-добре биха направили, ако се пръснат между народа си с революционна цел и подготвят почва за намеса на Русия - за освобождението на българите от турско робство."
Очевидно в този разговор е станало дума и за съкровеното желание на Славков да се подготви във военното дело и да се върне в отечеството си, защото същата - 1875 г., той тръгва за Одеса да постъпи във военното училище.
Голяма е радостта на Славков, когато пристига в черноморския град, защото най-после се открива възможност да се осъществи мечтата му да се подготви като бъдещ български офицер... Само че тук, в Одеса, се среща с Христо Ботев, който го убеждава, че е потребен сега повече като военен инструктор за наближаващите събития в поробената ни родина.
Съгласил се Славков и заедно с Христо Ботев заминава за Букурещ, където на 18 май 1875 г. тримата с Иван Драсов документират заклинанието си като апостоли за българската свобода. Документ е популярната снимка на тримата революционери... Неуспехът на Старозагорското въстание през септември 1875-а намалява революционния тонус, но духът не пада. За известно време Славков работи в печатницата на Христо Ботев, след което заедно със Стоян Заимов заминава за Гюргево.
В решението на ГРК Славков е определен да замине с Никола Обретенов в Софийския революционен окръг по подготовка на въстанието.
В края на декември 1875 г. Славков тръгва за България. Трябвало да отиде в Бекет и оттам - през Оряхово за вътрешността. Сгоден случай, защото в Бекет главни действащи лица в революционния комитет са неговите съграждани братята Андрей и Георги Матеви. Неволно обаче Андрей ранява с револвер Славков в десния крак под коляното, поради което, изчаквайки да оздравее раната, минава на българския бряг по-късно, през втората половина на януари 1876 г.
 Преоблечен в турски дрехи, той се отправя за Враца при Стоян Заимов. Като

бъдещ апостол инструктор в Софийско Славков

предприема обиколка в някои селища за проучване на настроението и да насочи подготовката на населението за народното дело. Съпровожда го Иван Дюлгера от Калугерово, Орханийско. На път от Орхание за Български извор, изморен, полегнал да си отпочине в близост до с. Калугерово. Вместо да го пази, съпровождачът го предава на турската полиция, която го напада ненадейно и го арестува.
Осъден е на смърт чрез обесване. Но като руски поданик

за спасяването му се застъпват руските дипломатически кръгове

- руският вицеконсул по това време Найден Геров и руският пълномощен министър граф Игнатиев правят възражение, като изтъкват довода, "че по време на пребиваването си в Русия Н. Славков е извършил убийство и съгласно духа на капитулациите, като руски поданик, следва да бъде съден там, където е извършено престъплението."
Мисията по спасяването на Славков е сполучлива. В края на 1876 г., след 10-месечно престояване в Софийския затвор, пет души конни стражари го откарват пеш, окован във вериги, през Орхание, Плевен, до Никопол. Оттук с параход го отвеждат в Русе и отново е хвърлен в затвора. На следващия ден е изведен пред окръжния съд (мезлича) и го поемат драгоманите на руския консул. Те, драгоманите Карамихалев и Керемекчиев, дават на Митхад паша писмо, Славков е освободен и подет от двама руски гавази, които го отвеждат в руското консулство. Консулът Кожевников го поздравява, съобщава му за начина на освобождението и нарежда да го отведат в Букурещ.
Пътьом в Гюргево го съзират приятелите му, които смятали, че го карат в Русия да го съдят. Набързо организират и правят опит да го освободят на всяка цена от руската стража, но той успява да им подаде сигнал да не правят нищо, защото вече е свободен.
С пристигането в Букурещ

руският посланик граф Орлов също го поздравява

освобождава го и му казва да се яви в Българския централен революционен комитет.
Изтощен физически, но духовно закален от перипетиите за около една година, със започването на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г., той се включва в нея като преводач в щаба на източния отряд на руската действаща армия.
След Освобождението ни от турско робство Никола Славков не е във "върховете на държавното управление", но взема активно участие във "втория ешалон" при укрепване на властта в различни селища на страната, като окръжен управител във Варна, Сливен, Търново и градоначалник на София. За кратко време е бил и кмет в родния си град Свищов.
Умира на 20 април 1936 г. на 85-годишна възраст.




Христо Ботев, Никола Славков и Иван Драсов в Румъния, 1875 г.


Потопеното в кърви Априлско въстание