Още нещо за нашите спасители

Нисим АЛАДЖЕМ

От момента на спасяването на българските евреи от гибел е изтекла много вода. Независимо от това интересът към тази тема не е прекъснал и досега. Той ту затихва, ту се усилва. При почти всички случаи досега към нея се лансират имената на нови личности и организации с действителен или с мним принос.
С такива претенции се сблъсках случайно, прелиствайки сборника от разкази и новели "Обратно пътуване" на Анастас Стоянов. Погледът ми, естествено, бе прикован от заглавието на една от тях - "Кой (не) спаси българските евреи", още повече че на отвъдната й страница видях отпечатан познатия ми до болка плакат "Вход за евреи забранен". Не по-малко ме заинтригува почти древногръцкото възклицание, с помощта на което авторът обяснява задачата, която си е поставил с нейното написване.
"О, - пише той още в едно от първите си изречения - не спасителя, а палача търсех аз: мераклии за спасители - колкото щеш - от царя до пъдаря! Но никой не се признава за колач, спотайва се в сянката на Кръста и все посяга към ибрика на Пилат" (стр. 187 - б.а.).
Търсейки не толкова спасителите, защото в действителност такива не е имало, Стоянов в тази новела не намира и не назовава действителните палачи на 11 113 т.нар. небългарски евреи от т.нар. нови земи, които по тяхна воля преминаха през комините на хитлеристките пещи. В нея той не видя и не назова действителните причини, поради които същите тези палачи не успяха да осъществят заповедите на монархофашистката власт и проведат същите тези мероприятия и с нас, 48-те хиляди евреи от т.нар. стари предели на страната.
От тази прокоба ние бяхме спасени не от Борис III; не от мъжествената съпротива и борба на преобладаващата част от българския народ срещу надвисналата над нас опасност; не от десетките предупреждения, отправени от най-отговорни дейци на демократическия свят за бъдещето на монархията и страната; не от настаналите през 1943 г. коренни изменения в съотношението на военнополитическите сили в света, Европа и Балканите в полза на Антифашистката коалиция, които не само предизвестиха бъдещия ход на събитията, но и предрешиха крайния резултат на Втората световна война, а с това - и неизбежния крах на монархофашисткия антифашистки режим в страната.
Не! Колкото и невероятно да звучи това, авторът на новелата "Кой (не) спаси българските евреи" в тази обстановка обяви за

единствен наш спасител не друг, а Адолф-Хайнц Бекерле!

За единствен наш спасител е обявен не друг, а бившият шеф на хитлеристката полиция и нейните щурмови отряди от Франкфурт на Майн, изпеченият и обявен за "съвършен нацист" генерал-лейтенант от СС, 38-годишният Бекерле, който по личното настояване на фюрера и със специална мисия бе изпратен за посланик на Райха у нас.
За наш "спасител" е обявен човекът, чиято палаческа роля в живота на десетки, стотици и хиляди честни представители на неговия собствен народ и на първо място - немските евреи, е добре известна на света; човекът, с когото Данекер е бил длъжен да консултира, съгласува и уточнява подробностите на условията, при които комисарят Белев е трябвало да доставя еврейските жертви до Ломското пристанище и там да ги предава на гестаповците.
"В онова диво време - пише Стоянов в новелата - у нас е имало само един човек, който с действие или бездействие - е можел да спаси от гибел българските евреи. И по зла ирония на съдбата това е тъкмо човекът, чието предопределение е било да ги унищожи." (с. 192 - б.а.)
И по-нататък - "Да! Спасител, защото, очарован или озаптен от народа ни, Бекерле, въпреки желанието си! - направи нещо, което никой у нас, въпреки усилията си! - не би постигнал. Защото понякога да не извършиш онова, което си длъжен и можеш, е също така дело градивно. А когато - с действие или бездействие, не позволиш и на друг да го стори, тогава твоето дело може да има и други измерения." (с. 209 - б.а.)
Вместо да търси и да намери палачите и на българските евреи в тяхното змийско гнездо - посолството, другите служби на Райха у нас и техните агенти от върховете на българската държава, сред които Бекерле е играл водеща роля, без да приведе каквито и да е доказателства и аргументи, опирайки се само на измислената от него не съвсем логична мисловна конструкция, Стоянов го обяви за единствен наш спасител. Това заключение той обяви не само за историческа правдивост, но и актуално за сегашния живот на целия български народ. Това вероятно е и основната причина, поради която с категоричност, която не търпи никакви възражения, той приключва своята новела с една не особено ласкава, невярна и до голяма степен

оскърбителна оценка за поведението и народопсихологията

на българската нация от времето на господството на фашизма в страната.
"И тъй - се заявява в него - ореолът на Спасител на българските евреи навеки ще сияе върху челото на народа ни, подхвърлен му от нацисткия генерал Бекерле, който цели четири години го е въртял на върха на шпагата или пръста си!
Всеки друг претендент за славата на Спасител ще трябва да се утеши с ибрика на Пилат." (с. 209 - б.а.)
Или, казано по-ясно - ореолът на действителния наш спасител - българският народ - ще сияе навеки върху неговото чело не заради неговата многостранна и масирана съпротива в защита на евреите от фашизма, а защото той му бе "подхвърлен" от нацисткия генерал Бекерле с върха на неговата шпага или този - на пръста му?!?


Кръгла маса на тема "Ролята на БПЦ за спасяването на българските евреи през Втората световна война: модел за религиозна толерантност и обществена солидарност", организирана от Центъра за еврейски изследвания при СУ "Св. Климент Охридски"