Момичето Любов от украинското селце Андреевка...

Никола ТЕРЗИЕВ

Наистина е невероятен, този голям, този малък свят! Като прочетете цялата история, която ще се опитам да разкажа - ще се съгласите с мен. А казвам "ще се опитам" - защото вълнението ме е стиснало за гърлото...

Нали знаем две и двеста - гледам Первый канал през интернет.

Ще запазя за друг път "благословиите" по адрес на идиотите, които в клиничен уплах сториха това "ултра-демократично дело" - да ни отнемат свободата да гледаме "санкционираните руски телевизии"... На екрана текат новостите. Както обикновено, генерал Конашенков обобщава ситуацията на украинския фронт - в "картина и звук".

И в един миг светът, моят свят!, сякаш се преобръща. Взирам се в екрана, търкам невярващо очите си - и всичкото, което смогвам да си помисля, е: "Чем только чорт не шутит?!"

Може би ви заинтригувах - и чакате подробностите. Но първо - предисторията, която си е чиста проба извадена от "машината на времето".

По други поводи съм казвал, че през 80-те години имах удивителното професионално и човешко щастие да работя в издавания в Москва вестник "Български строител", предназначен за българите, които работеха и учеха в СССР.

Това бе по същество официално междуправителствено издание, което се радваше на особен "статут". Шепата журналисти (по-малко от пръстите на едната ръка!), които бяхме в редакцията, с едно много специално приложение в паспорта можехме да кръстосваме немислимо интересни места в необятната страна, практически навсякъде, където работеха наши строители. А те работеха от Карпатите до Сибир, и от Ледовития океан до Кавказ.

Мен очевидно ме бяха пратили във вестника като момче за "бързо реагиране", нямах още 30 години - и идвах от "Народна младеж". Другите трима колеги (на всичките светла им памет!) бяха от партийния печат, на сериозна възраст, плюс статута на "активни борци против фашизма и капитализма"... И явно Москва, съвсем по български, бе своеобразна "награда" - да го кажем така - за техния житейски и революционен път...

Така че "младото момче" трябваше постоянно да пътува до българските обекти, да пише репортажи, да прави макета на вестника, да дежури и превежда в печатницата - където десетина линотиперки, все засукани хубавици, безпогрешно набираха текста, без да знаят дума български.

Само не мислете, че самохвалствам. Напротив, това бяха невероятни, прекрасни, незабравими години, които до голяма степен ме изградиха като журналист, защо не и като човек.

Разприказвах се - а трябва да захващам същинската тема.

И така, отправям се в поредната командировка, в Украйна. По-точно, на строежа в град Червони Донец. Украйна беше едно от местата на най-голямото българско строително участие - на крупни обекти, като Запоржката АЕЦ, минно-обогатителни комбинати, газопреносни станции, жилища, пътища. Ще се повторя и потретя - сякаш самата съдба ме беше избрала и погалила, давайки ми възможност да пребродя надлъж и нашир най-западната съветска република, от Ужгород до Донецк, Харков, Полтава, Черновци, Мариупол, Одеса, Губкин, Стари Оскол, Ворошиловград - сегашния Луганск...

В Москва имаше официална българска строителна централа. Преди да се отправя на път питам специалистите, отговарящи за "региона и обекта" - как ще стигна до Червони Донец. Явно никой не беше стъпвал на "безинтересния" строеж, потънал някъде в пролетно подгизналия украински чернозем. И специалистите добре ме "упътиха": "Взимаш влака за Харков, после пътуваш до Андреевка, където слизаш - и хващаш автобуса за Червони Донец".

Изпълних най-скрупульозно "ценните указания", но ядец, оказа се, че трябвало да сляза не в Андреевка, а в съседната Шепетовка. Все места от сегашния руско-украински фронт.

И тук започва същинската история, която ви обещах.

Питам кондукторката (проводницата) кога е Андреевка - и бодро слизам. Очаквам, естествено, да видя нещо като гара.

Гара ли? - едно безкрайно поле, и два дирека, върху които е прострян лист ръждясала ламарина. Която някак заплашително дрънчи, полюшвана от вятъра. Ни автобус, ни дявол!

Още не съм успял да се стресна, само се оглеждам удивено наоколо. Слава богу, на същата "гара" е слязъл симпатичен млад мъж. Още по-успокоителното е, че е във военна, по-точно - матроска, при това офицерска, униформа. За себе си го кръстих - "капитана".

Тръгвам към него - и започвам разговор на моя си, малко завален, руски. Питам, естествено, как ще стигна до Червони Донец. "Капитанът" ме гледа, колкото изумено, толкова и подозрително. Че то си е за почуда и подозрение - някакъв странен субект, мрънкащ на лош руски, сред пустата черна угар?!

И току ме "благослови" типично по руски, безцеремонно и колоритно:

- Какой х@й тебя здесь прившл?

Е, тогава вече и аз побеснях, забравих и възпитание, и "осторожност", и братство, и всичко. Направо му изстрелях в лицето:

- Болгарский х@й меня здесь прившл!

След пет минути се прегръщахме и се смеехме. Явно, странната история на още по-странната птица - българския журналист, изгубен сред украинското поле, внуши доверие на "капитана". Двамата поехме към Андреевка, като по пътя (селото беше на около 3 километра) продължихме с "опознаването". Аз криво-ляво се представих, както и "капитанът". Казваше се Степан, офицер от Северния военноморски флот. Най-удивителното беше, че Стьопа цели пет години не беше си идвал в отпуск - и сега го чакаше вълнуваща среща с близки и земляци.

Вълнуваща беше срещата и с българския журналист, който почти "обра" цялото внимание на сърдечните местни хора. Бащата на Степан бе председател на колхоза, майка му бе учителка, а сестра му, 17-годишната красавица Люба, завършваше последния гимназиален клас.

Не ми дадоха и дума да отворя за заминаване за Червони Донец. Настаниха ме в дома си, обградиха ме с внимание, чудеха се как да покажат, в мое лице, неподправената си обич към България и българите. Които тогава все още бяхме "братушки"...

Въобще няма да говоря за софрите и празненствата "в чест на другаря български кореспондент". А пък в училището организираха вълнуващо тържество. Аз разказвах за България, а дечицата показаха как пеят и танцуват истинските "казаци със запорожки калпаци".

През моите "руски години" имах десетки, стотици вълнуващи срещи и преживявания. Но трите дни в украинското селце Андреевка са останали в паметта и сърцето ми като нещо неповторимо, чисто и по своему велико! Нещо, за което руснаците казват: "Никой не е забравен, нищо не е забравено".

За накрая оставих като отделна "сюжетна нишка" преживяното с Люба. Момичето с тежката сламено-руса плитка, чаровната усмивка, дълбоките изумрудено-сини очи, заразителния смях... И звънливия като камбанка топъл глас , който омайваше, когато запееше "Смуглянка": "Раскудрявый клен зеленый, лист резной, я влюбленный и смущенный пред тобой".

През тези три дни Люба направо пое "шефство" над мен; бродехме из прекрасните березови "рощи", губехме се из подранилите пролетни макове, седяхме на брега на живописната река, мисля че се казваше Ворскла.

И ето че стигнахме до изумителния финал на тази история. Нали помните как започна тя: Первый канал, генерал Конашенков, сводката - в картина и звук - за състоянието на фронта.

Показваха поредното очистено от укро-нацистите градче - Павропол. Водещият уточни, че то е по направлението Андреевка-Шепетовка.

Още като чух познатите имена, нещо ме стегна за гърлото.

В полуразрушения център на Павропол местните хора посрещаха руските освободители. Една, около 50-60-годишна жена, се хвърли към момчето от танка и го прегърна.

Взирах се смаяно в екрана - и не вярвах на очите си. Господи, нима беше възможно?! В тази жена сякаш видях Люба! Люба - с тежката сламено-руска плитка, Люба - с чаровната усмивка, Люба -със звънливия смях. Оставаше само да запее "Смуглянка".

А когато целуна танкиста, вече знаех: това беше наистина Люба!

Слагам последната точка на тази история, но преди това уточнявам: името на момичето от украинското селце беше Любов...