Кой спаси българските евреи?

На 27 януари 1945 г. Червената армия освобождава нацисткия лагер на смъртта Аушвиц-Биркенау (Освиенцим). През годините на Втората световна война там са били депортирани над 1 милион евреи от цяла Европа, 140 000 поляци, десетки хиляди военнопленници. Освиенцим се превърна в символ на един от най-зловещите кошмари на човечеството - Холокоста.
Но има народ в Европа, който успя да провали плановете на профашистката власт да депортира своите сънародници евреи, спаси ги от газовите камери. Трябва да сме горди, че този народ е българският. Дистанцията на времето е достатъчна за трезва и обективна преценка. Още повече, че и у нас, и в чужбина e излязла значителна литература по темата. Затова ни се струват доста странни гласовете, колкото и да са спорадични, обявяващи цар Борис III за спасител на българските евреи. Независимо дали са мотивирани от желание да демонстрират уважение към бившия български премиер Симеон Сакскобургготски или са просто

изблици на притворно царедворство

такива гласове изкривяват историческите факти за ролята на царя в годините на Втората световна война.
Нека приведем оценките на западните научни изследвания, базиращи се на документален материал, на усърдно щудиране на архивите, които едва ли могат да предизвикат възражения у непредубедения читател. Монографията на американския проф. Фредерик Чери "Българските евреи и окончателното решение: 1940-1944" е издадена в Питсбърг през 1972 г. Множеството публикации оттогава са внесли един или друг допълнителен щрих, но изследването на проф. Чери си остава и днес фундаментално и задължително за всеки, който се захваща с проблема. В 1994 г. и в 2007 г., на базата на проучване на нов документален материал, проф. Чери публикува нови студии ("Антисемитизмът и отношението към Холокоста в България", изд. в Боулдър, Колорадо, и "Борис III, цар на българите", изд. в Лафайет, Индиана). 
Във всичките си трудове проф. Чери привежда убедителни свидетелства как управляващите в България

налагат антисемитизма като политика

Започва и физическо преследване на евреите. В София и в другите градове на страната се извършват погроми над еврейски домове и цели квартали от лумпенизирани елементи и съмишленици на Легиона, на съюза "Отец Паисий" и други профашистки организации. Със специален Закон за защита на нацията правителството на цар Борис III лишава българските евреи от граждански и политически права, отстранява ги от стопанския живот, отчуждава имуществото им.
Това става през 1940 г., далеч преди привързването на страната към нацистката ос на 1 март 1941 г. Антиеврейските закони очевидно не са последица от договора с Германия, а свидетелство за следване идеологията и практиката на нацизма. Подготовката за депортиране в нацистките лагери на смъртта се възлага на специално създадения Комисариат по еврейските въпроси. Междувременно годното за физическа работа еврейско население е мобилизирано принудително на обекти с тежък физически труд. На 22 февруари 1943 г. се подписва специално споразумение между пълномощника на Гестапо Теодор Данекер и комисаря по еврейските въпроси Александър Белев за депортиране на 20 000 души. За броени дни евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пиротско - общо 11 836 души - са натоварени на конски вагони и извозени към душегубките на Освиенцим. На 13 март 1943 г. започва акцията по депортиране на останалите евреи, сочи проф. Чери.
Цар Борис III естествено е в течение на тези събития. От средата на 30-те години той успява да овладее всички лостове на властта. Установява личен режим, който проф. Арнълд Зърхър характеризира като "форма на фашистка диктатура". Забранени са политическите партии и профсъюзите, свободата на печата, политическите събрания, премахнато е общинското самоуправление, суспендирана е конституцията, разпуснат е парламентът. Военните, полицията и съдебната власт са изцяло под контрола на царя. В държавата се налага тоталитарен ред. "Конституционната демокрация окончателно отстъпи пред диктатурата на цар Борис III", сочи проф.Гордън-Скилинг.
Монархът е обладан от харизмата на нацизма. Не случайно той е първият чуждестранен държавен глава, приет официално от Хитлер, години преди Германия да се превърне в реална военна сила. Причината може да се потърси не само в сходната историческа съдба, както сочи проф. Джон Лемпи, а и в предимството на политическите мотиви в общуването на българския фашизъм и германския национал-социализъм, в личната симпатия на цар Борис III към Фюрера и не на последно място - в генетичното му германофилство. Царят не скрива

възхищението си от твърдата ръка

и размаха на Хитлер в ликвидирането на демокрацията. В държавната и в общинската администрация и в съдилищата започват да се назначават доверени лица на личния режим, прононсирани фашисти, откровени поддръжници на германския нацизъм.
В края на 30-те години под натиска на демократичната общественост монархът е принуден да възстанови парламента, но реакционният избирателен закон, който налага, му гарантира едно послушно мнозинство. Впрочем голям брой неудобни нему депутати са касирани. Това е само "подобие на парламент", отбелязва американският проф. Маршъл Милър.
Фактите недвусмислено говорят, че цар Борис III отблизо следи прилагането на антиеврейските мерки и одобрява напълно политиката на собственото си правителство. Сам Богдан Филов в дневника си признава: "Царят държи за едно твърдо поведение по еврейския въпрос". Изключително малко хора от близкия кръг на царя са посветени в операцията. Били са наясно, че никой няма да се завърне жив от Освиенцим. Затова акцията се пази в строга тайна от парламента и обществеността. Непосредственият екзекутор, комисарят по еврейските въпроси Белев, получава на практика статут на екстериториалност. Така, при условия на изключителна секретност, евреите от Вардарско, Беломорието и Пиротско са събрани набързо и експедирани към газовите камери.
Развръзката настъпва, когато идва редът на Пловдив и Кюстендил. На българската общественост са били достатъчни няколко дни, за да осмисли фактите и стигне до зловещата истина. Реакцията е мигновена. Пловдивския митрополит Кирил пламенно заявява: "Ще легна на релсите и влакът ще мине през мен, ако потегли, натоварен с български евреи!" Варненският и Преславски митрополит Йосиф проповядва: "Те са човешки същества и по повелята на Господ върху тях не може да се упражнява никакво друго действие, различно от това към християните!". А Екзарх Стефан декларира, че ще се качи в конските вагони заедно с евреите до Полша.
Научавайки за подготвената акция, подпредседателят на Народното събрание Димитър Пешев, заедно с депутата от Кюстендил Петър Михалев, съставят

петиция против депортирането

подкрепена от 42 депутати. В протеста се включват видни представители на обществеността като Димо Казасов, Людмил Стоянов, Петко Стайнов, Никола Мушанов, Иван Петров, Любен Дюкмеджиев. Присъединяват се Съюзът на адвокатите, Съюзът на лекарите, Съюзът на художниците, представители на забранени от монарха политически партии. Властта се сблъсква с невероятна съпротива, която води началото си от 1940 г., когато сервилното Народно събрание приема злокобните противоеврейски закони. Не трябва да пропускаме и отпора на самите евреи, най-застрашените и най-унизените! Особено на 24 май 1943 г., когато манифестирайки с "Върви народе, възродени!", те правят опит да подадат своя протест. Полицията ги разпръсва и се стига до вълнуващи прояви, като тази - православният Екзарх Стефан да укрие в дома си равина Даниел Цион.
Властта обаче не се отказва от намеренията си. Отлага само временно депортирането, като пристъпва към изпълнение на резервния план -  еврейското население на София и големите градове да бъде изселено предимно в Северна България, в непосредствена близост до дунавските пристанища, откъдето при настъпването на благоприятни времена да бъде извозено в лагерите на смъртта.
Анализирайки всичките тези факти и обстоятелства, проф. Чери стига до заключението, че натискът на германците за първите групи евреи от Беломорието, Вардарско и Пиротско не е бил по-голям от този за депортирането на следващите групи, съгласно споразумението между Данекер и Белев. Акцията се проваля поради масовото неодобрение и съпротивата на общественици, политици, народни представители, Българската православна църква. Едно отслабване на ответния натиск на тези групи, смята проф. Чери, можеше да се окаже трагично и за останалите 48 хиляди български евреи.
Американският проф. Джон Бел, както и професорът от Йерусалимския университет Нисан Орен, който е роден в Пловдив и е съвременник на събитията, напълно изключват участието на царя в акцията по спасяването на евреите. Нещо повече, Борис III е имал възможност да спаси и евреите от Беломорието, Вардарско и Пиротско, стига да е поискал. Израелски автори (като Бар Зоар), които бяха склонни да приемат някакви заслуги на монарха, впоследствие се отказаха от първоначалното си становище, след като се запознаха с документалните факти и научните изводи.
 Но да приемем днес, в светлината на безспорните архивни материали и научни изследвания, някаква заслуга на цар Борис III за спасяването на българските евреи, би било гавра с 12-те хиляди наши сънародници евреи, които изгоряха в душегубките на Освиенцим или жертваха живота си с оръжие в ръка като съюзници на СССР, САЩ, Великобритания и другите демократични народи в борбата срещу фашизма. Това ще е гавра и с милионите загинали по бойните полета на войната срещу нацистката чума - руси, украинци, белоруси, поляци, французи, англичани, ирландци, гърци, белгийци, норвежци, американци и други - държавите на които и днес са наши съюзници в борбата против тероризма.