Китка от безсмъртничета

Петър АНДАСАРОВ

Да, те останаха завинаги в училището на борбата - с недоучени уроци, с недочетени книги и с неживяното си детство. С мечта, по-бяла от кокиче. Има такова стихотворение във второто и третото издание на стихосбирката ми "Безсмъртничета", посветена на деца и юноши, загинали в борбата против фашизма.
Честно казано - за книга не бях си и помислял. През душата ми бяха преминали сияния на пожари от изпепелени къщи и на героична кръв от родолюбци-мечтатели и борци за хляб и свобода. Но когато ме плисна, когато ме връхлетя болката от трагичната смърт на дечица и юноши от моя край, за очите ми дълго нямаше сън, а сърцето ми тупаше учестено.
Овчарчето Иван Рачев, малкото ятаче на Разложкия партизански отряд, любимец на моя герой от "Да си влюбен" Асен Лагадинов, е убит зверски от същите, неговите главорези. А овчарчетата Васил и Сава Кокарешкови, помагачи на партизаните от родната им Белица, са пребивани, влачени и заливани с мръсна вода, за да ги свестят по циментовите мазета на моята гимназия в моя Разлог. Лошо ми ставаше, когато слушах очевидец да разказва как са ги нарязвали на парчета и са правели опити да хранят кучетата с месата им. Каква антибожа, античовешка гавра на зрели античовеци с непораснал още живот на тия невръстни деца!
А нямало фашизъм в тая, турена на клада, наша България, нямало ли? И душата ми бе потресена, тя цялата ме болеше. Така се родиха в болните ми вечери и моите първи стихотворения. Първо ги предложих на вестник "Пиринско дело", а после излязоха и в списание "Дружинка". Но тия чувства не стихваха у мен, когато реших да разгърна страници на исторически събития и да издирвам имена на други дечица, на техни какички и батковци, споделили тяхната съдба.
Стигнах до подобни случаи и вече осъзнавах, че ще се реша да събера новите стихотворения на едно място, в книга. Преживях още и още трагични безкрайни мигове и окончателно разбрах, че стъпих в пожара на страшната борба и от тъмнините на нощите ме гледат светналите, кървавите очи на невръстните чеда български, на които смъртта отнемаше живота им, а историята щеше да запише имената им в своите страници.
Представете си - измръзналият, замръзналият балкан над Копривщица. Джелатите, те нямали ли са деца, блъскат пребитото момче Иван Кривиралчев и с треперещи от студ ръце режат парченце по парченце езика му и го питат, и пак го разпитват на кои шумкари носи хляб и... Отрязват езика му, след като не проговаря, и мълчанието на природата поема последния му стон. Ще повярвате ли, може ли да се вярва на такова злодеяние - изтръгват сърцето му - неговото момчешко сърце. Същото - още нелюбило, неживяло...
Така се оказах погълнат от тяхното време, нагазих в него, прекосих го, пребродих посоките му и издирих нови имена на дечица и юноши герои. Живеех само с техните съдби и с мисълта за бъдеща книга, която внезапно кръстих "Китка от безсмъртничета".
Тук ще спомена името на един изключителен човек, писател, поет и радактор, който изигра решаващата роля за реализирането на обвзелата ме вече мечта за нея. Неговото име е Цветан Ангелов, човеколюбец, с отдавна завоювано име не само в детската литература, изключително пастелен и песенен поет. Ръководеше списание "Дружинка". Той бе и неин кръстник - не "Китка от безсмъртничета" ми каза, преди да ме прати към Военно издателство, а заглавието нека е "Безсмъртничета", то е по-точно, и е красиво като цветето безсмъртниче. Тя е само за там, за най-хубавата библиотека "Аз съм българче".
Тиражът бързо се изчерпи и във времето след издаването й продължих проучвателната си работа за издирване на нови имена на деца и юноши - герои. Изучавах живота им и непременно намирах начин да науча случаите на тяхната гибел. Чрез стиховете си за тях исках да ги извадя от смъртния им некролог и да ги преселя в поетичната ода на тяхното възвисяване. И, одухотворени, да останат в паметта на времето. Затова смея да имам самочувствието, че ако не познавате тези момчета и момичета, ще ги разпознаете в стихотворенията от книгата ми.
Така се стигна и до второто допълнено издание на "Безсмъртничета", пак в тази библиотека "Аз съм българче". Новото издание бе предизвикано от проявявания интерес към заглавието. Едно време имаше безупречна система за проучване и разпространение на българската и чуждестранната книга. Писма за преиздаване имаше и до самото Военно издателство, а и до управление "Книгоиздаване" при Комитета за печата.
И това издание бе посрещнато с огромен интерес, увеличи се и нейния тираж.
И беше вече невъзможно да спра дотук. Бе дошло новото време, в което тези дечица и юноши бяха обявени за терористи, а техните убийци - за герои.
Предизвика ме тая истерична паплач от псевдодемократи, която отвори графа "Терористи" и в нея като в концлагер за осмъртяване набутва вече и тези пресветли дечица и юноши. Събаря техните паметничета, изчегъртва от гърдите на къщи паметните им плочи, хвърля кал върху светите им имена. А някои от убийците им без свян и съвест възцарява за герои, жертви на комунизма.
Имената на двама от главорезите на моя млад герой Асен Лагадинов в романа ми "Да си влюбен" видях на паметника на тези "жертви". Абе, ние щури ли сме, побъркахме ли се или сме безродци, безпаметни, та допускаме подобно безумие. Народ ли сме, наистина, или сме смръдливо свинско стадо, или пък въртоглави овце? Какво сме ей, хора, ей българи?
И третото допълнено издание отиде при своите читатели, които приеха книгата радушно, а тя бе истински вик срещу тази неправда. А аз ще продължавам да издирвам още имена на убити от фашистките изроди дечица и юноши-българчета, ще напиша стихотворения за тях и ще ги събера в четвърта книга със същото заглавие "Безсмъртничета". И ще предложа на инициаторите и организаторите на паметника на загиналите малки и съвсем млади герои - жертви на фашизма там да намерят място и те, героите на моите книги. Въпреки съпротивата за неговото изграждане на новите псевдодемократи!


Момченцето без снимка
На Стойне Калайджийски, загинал от куршумите на палачите в Ястребино

Ти не познаваш големия свят,
той е за тебе тополи високи.
Волско око е и ябълков цвят -
букнал на ранина в двори широки.

Седнал във топлите майчини скути,
гледаш как облаци плуват в очите й.
Ти не разбираш ни клетвите люти,
нито познаваш мечтите й.

Гръм. И пронизва те иглена болка,
сгушен до топлата майчина гръд.
Пада от джоба ти детската топка,
свършва за тебе светът...

Седемгодишно мило момче,
снимка не си ни оставило даже.
Знам, че гласа на всяко цветче
може легенда за теб да разкаже.



Цветчета, люшнати от вятър
На двете близначета в живота и смъртта Цветанка и Ценка Димитрови, убити в Ястребино

Два житни стръка, брулнати от вятър,
две детски слънчеви глави -
в предсмъртния си час се мятат
и залезът над тях кърви.

Като последно слънчице проблясва
Цветанкината сламена косичка,
очите Ценкини не искат да угаснат
край селската опушена горичка.

Изпуснати от слънчев лъч пендари
са кървавите капки по земята -
най-скъпите им детски дарове
във шепите на свободата.

...Цветчета, брулнати от вятър -
допрели слънчеви глави.
За вас тъгува и до днес земята
и като рана залезът кърви...



Празният чин
На следващия ден, подир варварските изстрели над Ястребино, училищният чин на Иван Калайджийски е празен

На твоя девети рожден ден внезапно
идват неканени гости -
връхлита смъртта неочаквано,
кървава чаша вдига за тост.

Чинът ти на другия ден те очаква -
няма го вече напевният глас.
Съдбата ти всички с мъка оплакват,
скръбен е, скръбен е целият клас.

Надзърта виелица остра в стъклата,
в двора самотен самотната зима седи.
Напразно, напразно сънува вратата
твоите тихи момчешки следи.

А днес пред дъската от скръб побеляла,
на същото място - на празния чин,
трепка твойта мечта оживяла -
възкръснала с твойто име.