Ех, Канада, еех, Канада...

Ех, Канада, еех, Канада,
ще продам червената си лада,
ще продам последната си риза
за билет до Монреал и виза.

Така пееха през 90-те години на миналия век НЛО. Тогава много българи смятаха, че Канада е едва ли не Обетована земя, и се стремяха да стигнат до нея. Може би затова и моят приятел Иван замина за далечната страна.
Със семейството на Иван и Соня бяхме много близки приятели. Продължихме приятелството, но само че вече от разстояние. Най-напред, през 1993 г., той замина сам, обаче след 4 години извика Соня и сина им Петър. Пращахме си картички за празниците, честитяхме си рождените и именните дни по телефона. Знаех, че на 10 юни 2015 г. Иван навършва 70 г. и реших да му изпратя подарък. Спомних си, че харесва картини на италиански художници-класици и купих луксозно издание. Изпратих го на 20 май. На 21 май Иван ми се обади по телефона и много настоятелно ме покани да присъствам със съпругата ми на неговия 70-годишен юбилей. Каза само да си купим самолетни билети до Канада, а там ще бъдем напълно на негова издръжка. И да не носим никакъв подарък, защото най-големият подарък ще бъде нашето присъствие.
Както се бяхме уговорили, на 6 юни пристигнахме в Торното и там ни посрещна Иван. Два дни ни развежда из този голям град с небостъргачи от 60, 70 и 80 етажа, с бляскави магазини и луксозни ресторанти, посетихме 6 музея, от които най-силно впечатление ни направи музеят на индианската култура. На 8 юни заминахме за Мисисага, където живеят Иван и Соня. По пътя ми разказа нещо много интересно - кметицата на града Хейзъл Мак Келиън е на 90 г. и е на този пост от 1978 г.! Управлява град с население от 760 хил. души заедно с 11 общински съветници. (В България толкова общински съветници имат общини с население от 15-16 хил. души.)
Домът им направо ни смая - огромен хол с кухненски бокс, бар и игротека, три спални, всяка със санитарен възел и баня, а обзавеждането беше като по списание "Некерман". Настаниха ни в една от спалните. Не бяхме се виждали 22 години и имахме много да си разказваме - как сме живели през това време, как са раснали децата ни, как са се появили внуците.
Като видях в каква обстановка живеят Иван и Соня, направо им завидях, макар и благородно. Те сякаш усетиха това и ни разказаха как са го постигнали. Когато през 1993 г. Иван пристигнал в Канада, неговата сродница, която живее тук, доста му помогнала. Уредила го на техническа работа, въпреки че има диплома за инженер, но не му я признали, затова той трябвало да държи 11 приравнителни изпита. През това време двамата живеели при сродницата, за да не плащат високите канадски наеми. Когато му признават инженерската диплома, постъпва на работа като специалист с доста по-висока заплата от техническата. Тогава Соня и Петър отиват в Канада.
Соня изминава същия трънлив професионален път. И нейната диплома за икономистка с висше образование не се признава, затова започва работа в агенция за недвижими имоти. Тя държи 9 приравнителни изпита. След като и двамата вече са на работа с по-високо заплащане, решават да си купят жилище. Сдобиват се с описания по-горе апартамент през 1998 г. с банков заем, който трябва да изплащат в продължение на 30 г., т.е. до 2028 г. Тук прекъснах Иван:
- Но тогава вече може и да не сте живи!
Той ми отговори:
- Заемът е наследствен, ще продължи да го изплаща синът ми Петър.
Попитах каква е месечната вноска, оказа се, че е 2000 долара. Набързо пресметнах наум и по моя сметка излезе, че това жилище струва 720 хил. долара. Тогава Соня допълни:
- То, ако е само вноската за заема, това не е проблем, но има и данък сгради, който е 15 хил. долара годишно, а освен това всеки месец се плаща такса смет и за издръжка на жилищната сграда по 800 долара. За това се грижи платен домоуправител.
Попитах ги как издържат при тези значителни разходи. Иван от 5 г. е пенсионер (в Канада мъжете и жените се пенсионират на 65 г.), а пенсията му е 2300 долара. Отговориха ми - с много работа! Иван е консултант на хонорар в три фирми, Соня в извънработното си време попълва данъчни декларации на физически и юридически лица. Петър и снахата освен висше образование са завършили курс за градинари, в събота и неделя работят по поддръжката на градските паркове.
Поисках да разбера кога ще се наслаждават на старините си. Отговориха ми, че в Канада човек работи, докато е жив, за да поддържа поне среден стандарт: приличен дом, автомобил и една екскурзия годишно до интересни дестинации. Затова почти няма пенсионер, който да не продължава да работи.
Според Иван и Соня, за да се поддържа среден канадски стандарт, е необходим доход от поне 6000 долара на месец за едно семейство. Това е сравнително лесно осъществимо, ако в него работят и двамата родители и те са с висше образование, за да получават средна работна заплата, която за тази категория е около 3000 долара. Тогава те могат да си позволят да вземат банков заем, с който да си купят просторно жилище и да го обзаведат, да изпратят децата си в реномирани училища, да имат един или дори два автомобила, да ползват качествени здравни услуги, да почиват в 4-звездни хотели...
Бедата идва, когато единият от тях остане без работа, а не дай си, Боже - и двамата, което нерядко се случва. Има обезщетение за безработица, но то е от порядъка на 1200-1700 долара, в зависимост от трудовия стаж до този момент. При такъв доход обаче автоматически отпадат от категорията на средната класа. Не гладуват, защото разходите за храна на един човек са около 250 долара месечно, но може да се преживява и с по-малко, понеже безработните имат възможност да ползват безплатни обеди, организирани от благотворителни организации. Те раздават облекла, обувки, вещи за домакинска употреба, много по-запазени от тези, които у нас се продават в магазините "Втора ръка".
Дори трудовият живот да е минал благополучно, идва момент на пенсиониране, което обаче означава срив в доходите, а разходите остават. Затова почти всички пенсионери продължават да работят. Моят приятел Иван е загубил зрението на едното си око, поради което получава и инвалидна пенсия, но и той е сред работещите. Та по този повод си спомних стихотворението на Иван Вазов, в което той пише:

Да работим, тази славна дума,
нека екне кат камбанен звън!
 
Вече в България направих справка и се оказа, че средната продължителност на живота в Канада е 77 г. и 4 месеца, а у нас е 68 г. и 3 месеца. Запитах се дали работата не е фактор за удължаване на живота...




Текстове под снимките:

Кметицата на Торонто Хейзъл Мак Келиън е на 90 години и е на този пост от 1978 г., като управлява града заедно с 11 общински съветници

Футуристичен пейзаж от град Мисисага, където живеят нашите герои Иван и Соня