155 години от рождението на Константин Величков

Бележитият книжовник, революционер, общественик, държавник, писател, публицист, майстор на ораторското изкуство Константин Величков е роден в Пазарджик през 1855 г. Произхожда от семейство на буден занаятчия. Учи в родния си град при известния педагог и книжовник Йордан Ненов. Още като ученик той проявява своите дарби, произнася реч на тържество по случай завършването на учебните занятия, активно с голямо желание рисува и бива поощраван от възрастните. С подкрепата на известния пазарджишки общественик и книжовник Стефан Захариев Константин Величков постъпва в наскоро създадения Галатарейски лицей в Цариград. Тук изучава френски език, чете френска и руска литература и публикува първите си творби и преводи.
През 1872 г. голяма част от българската колония в Цариград за първи път присъства на българско представление в театър "Османие" с български актьори и българска публика. Българските ученици от лицея представят драмата в пет действия "Невенка и Светослав" от К. Величков, който играе и ролята на главната героиня. Сюжетът на драмата, взет от българската история, завладява зрителите,

повдига националното самочуствие

и достойнство. Твърди се, че присъстващият на представлението потурчен паша от Ловеч на име Джевдет паша, макар че схванал добре сюжета, похвалил автора. Заедно със свой съученик от лицея през есента на 1872 г. К. Величков превежда драмата "Лукреция Борджия" от Виктор Юго, следва превод на "Русалката" от А. С. Пушкин. С преводаческа дейност той не престава да се занимава през целия си живот. В една книжарница се среща и сприятелява с Иван Вазов, а дружбата им продължила до смъртта на К. Величков. Критиката оценява тази дружба между двама творци като "рядка по своята трайност и историческо значение в нашата литература".
    В източниците се съобщава, че през лятото на 1874 г. К. Величков се връща в Пазарджик, става учител и завежда читалищната дейност, става член на революционния комитет, образуван от Г. Бенковски. После участва в организирането на паметното Априлско въстание в Пазарджишко. Той

става един от апостолите на въстанието

през април 1876 г., посещава Панагюрище и Брацигово, организира революционни комитети в някои села, грижи се за въоръжението на въстаниците. Васил Петлешков на път от Панагюрище към Брацигово пръв съобщава на К. Величков за кървавото писмо на Т. Каблешков и за преждевременното избухване на въстанието в Копривщица и Панагюрище. По-късно сам той описва този момент: "И най-вълшебният сън бледнее пред очарованието, с което ни се вестяваше България, ликующа с изпълнения блян на петвековни въжделения. Мислехме да я виждаме жива пред нас, осенена от знамето, което беше дигнала. Светът я приветстваше, трогнат от новото тържество на свободата над тиранията." След потушаването на въстанието той лежи в турски затвори в Пазарджик, Пловдив и Одрин. По щастлива случайност обаче неговата дейност не е разкрита и остава остава жив.
След Освобождението К. Величков работи в българската екзархия в Цариград, откъдето сътрудничи на вестник "Стара планина", издаван в Букурещ. Там той е заедно с Методий Кусевич, с когото начертали на изработената карта от руския топограф Теплов кои места в Турската империя са населени с българи. Именно тази карта става основа за граф Игнатиев - тогавашен руски посланик в Цариград, за да се очертаят

границите на Санстефанска България

 
К. Величков посреща с радост и надежда обявяването на Руско-турската война. Напуска екзархията и заминава за Триест, откъдето през Румъния се връща в родния си град в освободеното отечество. Избран е за депутат в Областното събрание на Източна Румелия и се премества в Пловдив. Съобщава се, че именно тук се проявяват дарбите му на общественик и оратор. Иван Вазов пише, че той е един от най-добрите оратори в Областното събрание. "Величков обайваше винаги с възторжената си и пламенна реч, която се лееше от устата му плавна, убеждена, чарующа. Когато поискваше думата, в камарата се възцаряваше тишина и гласът му ехтеше, пленяваше слушателите и почти винаги ги присъединяваше към неговото мнение", казва за него Вазов. Но неговите смели идеи и демократични убеждения не се харесват на много депутати и граждани, потомци на старите чорбаджийски родове и новозараждаща се българска буржоазия. Големият и талантлив оратор води борба срещу княз Батенберг. Според Велчков за България би било по-дборе, ако й "се даде още от началото републиканско управление".
     През 1884 г. К. Величков заема поста директор на просвещението в Източна Румелия. Тук подпомага развитието на някои културни институти като пловдивската театрална трупа. Допринася немалко за разцвета на българската литература и култура през 80-те години на XIX век. Става редактор на вестник "Народен глас", сътрудничи на списание "Наука". Заедно с Иван Вазов редактират "Народен глас", започват издаването на списание "Зора", което представа да излиза след Съединението през септември 1885 г. Двамата пишат лекия фарс "Мортагон", представен в театър "Люксембург", през 1884 г. издават "Българска христоматия..." в два тома, която е оценена като "първата антология на българската и световнса литература у нас". В тази христоматоматия К. Величков помества поетични произведения и откъси от драматургични творби на Пушкин, Некрасов, Хайне, Шекспир, Юго, Шилер, Молиер и др. Публикува голям брой литературни статии, портрети, очерци, рецензии.
Според неговите съвременници К. Величков

 остава непоколебим и ревностен русофил

и славянофил през целия си живот. Затова по времето на управлението на Стефан Стамболов се принуждава да емигрира - най-напред в Унгария, после в Италия и Турция. През този тежък за него период той се отдава на самообразоване и творческа работа. Тук поставя началото на лирическото си творчество с "Писма от Рим", "Цариградски сонети", превежда "Ад" на Данте Алигиери, публикува литературнокритични и литературноисторически статии и студии. През 1891 г. обнародва книгата си "Всеобща история на литературата", една година е учител в българската гимназия в Солун, където съставя две христоматии за средните училища, работи и в Българската екзархия в Цариград.
В средата на 1894 г. К. Величков се завръща отново в родината и е избран за народен представител и за министър - първо на обществените сгради и съобщенията, после на народното просвещение и накрая на земеделието в правителството на Константин Стоилов. В този период той подпомага създаването на Рисувалното училище, създава Висш учебен съвет, основава списание "Училищен преглед", прокарва Закона за задължителен депозит на всяко печатно произведение в народните библиотеки. В София и Пловдив започва дейност за повсеместно създаване на ученически библиотеки и читалища. Помага за отпускане на стипендии за талантливи млади актьори като Кръстю Сарафов, Адриана Будевска, Вера Игнатиева. 
Разочарован от тогавашната политическа действителност и от недостатъчно активните връзки с Русия, недоволен от користолюбието на депутати и министри, К. Величков напуска правителството на Константин Стоилов през 1899 г. Той става пълномощен министър в Белград (1902-1904 г.). Въпреки непрекъснато влошаващото му се здраве той участва в литературния живот на България. Публикува статии, разкази, стихотворения, рецензии, спомени, политически статии. Основава и ръководи

списанията "Летописи" и "Ученическа беседа"

в които публикуват свои творби Елин Пелин и Димитър Бояджиев. Със стихосбирката си "Детска гусла", излязла през 1894 г., според критиците той се нарежда между първите създатели на българската следосвобожденска литература за деца и юноши.
През 1899 г. неуморният творец публикува своите "Цариградски сонети", които създава по време на престоя си в Италия. Твърди се, че у нас той е създателят на тази поетическа форма под влияние на майстори като Петрарка, Кардучи, Ередиа, Стекети.
 През много плодотворната за него 1899 г. е обнародвана най-значимата му творба - "В тъмница", която отразява преживявания за период около три месеца, прекарани от твореца в Одринската тъмница. Тук описва спомените си от паметните дни на април 1876 г. Той разказва за народа "от попа и учителя до последния събуден селянин, сиромаси, млади и стари", за тяхната твърдост при преодоляване на мъки, страдания и всякави трудности. Сам той пише; "В затвора се научих да ценя нашите селяни. Те показаха в страданията си толкова твърдост и доблест, които заслужават най-високо удивление. Видях ги да ги мъчат, видях ги да ги водят на смърт и всякога ме учудваха с мъжеството и резигнацията, с които изтърпяваха всичко." В тази значима и за историята творба К. Величков представя образите на някои герои мъченици като Васил Соколски - храбър и величав пред смъртта български патриот с прям и открит характер, запазил присъствие на духа и в последните минути на живота си. Той рисува и образа на своя прител и другар Тодор Каблешков като "най-светлата личност, която ни даде въстанието от 1876 г".
През последните няколко години от живота си К. Величков създава редица художествени, литературнокритически и публицистични творби, обнародвани в периодичния печат. Отдава се и на преводаческа дейност. Ето какво пише за неговите невероятни преводачески качества и способности Иван Вазов: "Оня, който познава мъчнотиите и тъмнотите на италианския народен диалект преди шест века, по който е списвал Данте поемата си, ще си представи какви грамадни усилия, търпение, възторжена упоритост, умение, ерудиция е трябвало да тури в дело г-н Величков, за да ни даде приблизително вярно представление за творческата самобитност, за духа и техниката на Данте. Заедно с това той ни е предал и оня оригинален аромат и свежест на поезията му, които могат да се предадат на границите на възможността на един чужд език от един майстор преводач."
Независимо от огромната му творческа продуктивност, здравето на К. Величков започва все повече да се влошава. По време на едно представление на "Доходно място" от Н. Островски, вече болен, К. Величков се провиква на висок глас в залата: "Браво!", при изпълнението на някои реплики

против подкупничеството и своеволията

в Русия, което, съгласно източниците, се приема като демонстрация срещу присъствието в тетралната залата на министри и депутати. Въпреки предупрежденията, забележките и заплахите на градоначалника, разгорещен и развълнуван К. Величков се обръща със сълзи на очи към зрителите, викайки: "Господа, ръкопляскайте, ръкопляскаите! Това там на сцената е нашият днешен политически живот!" 
К. Величков умира на 16 ноември 1907 г. в Гренобъл, Франция, където отива на лечение. Месец преди това пише прочувствена статия във вестник "Ден". Тук, в доброволна емиграция, големият творец и кристално чист патриот се прощава с родината с последната си изповед: "Живее се в поробена страна. Не се живее в опозорена страна, особено когато си се родил в нея и си носил вериги за нея. България обаче навсякъде ще я нося в сърцето си и ней ще бъдат всички мои мисли и чувства."
Независимо че е недолюбван от властимащите, той остава в нашата история като бележит родолюбец, революционер, общественик, държавник, русофили, писател, поет, публицист и голям оратор.