С игла и лют пипер
/ брой: 161
Повод да напиша тази бележка ми даде вестникарската информация "Дания забрани опасните кучета", но аз ще се постарая тя да остане само повод. Началното изречение е следното: "Дания забрани отглеждането вкъщи на 12 породи кучета, които се смятат за агресивни и опасни за хората". По-нататък пише за гласувания нов закон, посветен на този въпрос, за съществуването на подобен закон и в Австрия и се изреждат забранените породи, между които питсбулът, японското бойно куче тоса ину, американският булдог, британският мастиф, аржентинският дог...
Дълбоко съм възмутен (не само защото съм вегетарианец) от изверга, който неотдавна отряза крачката на едно провинило се кученце, но не за първи път и като потърпевш (хапан от домашен любимец на булевард в центъра на София) протестирам и срещу непредизвиканата агресия на някои кучета, както главно и срещу подценяваната (поне досега) безотговорност на стопаните им, които отглеждат не "приятели на човека", а свирепи пазачи на имотите си или лаещи и хапещи поводи да се гордеят с тях притежателите им.
Предполагам, според споменатите чуждестранни закони се наказват не само животните, а и техните собственици. Такъв закон просто трябва да се вземе от някоя европейска държава и да се изгласува от нашето Народно събрание. Освен ако пак лични интереси попречат, както беше при мерките срещу тютюнопушенето. И си идвам на темата - защо с лека ръка у нас приемаме всичко лошо от другите народи и сме неподатливи за положителните примери, от които можем да се поучим? Преди години успяхме да прекопираме от Москва и немалко глупави ограничения, без които бихме живели още по-добре. Не давам примери, защото с тях и с тяхното многократно преувеличаване се занимава цяла армия от пещерни антикомунисти и настръхнали врагове на Съветска (че и на днешна) Русия, където някои от тези врагове са добили образованието си. И в същото онова време не "прекопирахме" например точността на московския градски транспорт - чудел съм се как при минус 40 градуса студ автобусите идват навреме.
И от демокрацията (от нейния теоретичен модел) има много хубави неща за взимане (далеч не са само законите за кучетата). Но ние, българите, притежаваме удивителната способност да прихващаме само или поне главно лошото.
Прехвърлям се към област, в която се смятам за по-вещ - езика и литературата. Чета в някакъв вестник заглавие, написано с грамадни букви: "Време за шопинг". И това заглавие, и този "шопинг" далеч не са единствените, на които бабата на Тодор Коруев се чуди какво искат да кажат. То бива, бива тъпа и криворазбрана "модернизация", но все пак трябва да има някаква мярка. Не протестирам срещу думите, които дойдоха с компютрите, мобилните телефони и други технически новости, думи, които нямат български преводи. Те са неизбежни, както някога беше възприетата от цял свят руска дума "спутник". Езикът ни обаче гъмжи от буквални чуждестранни заемки, които имат идеално точни съответствия на български език, но се използват масово от простаците (някои за съжаление и журналисти), които се опитват да надмогнат чрез тях заслужения си комплекс за малоценност, затова изобщо не общуват, а само комюникират. Не искам да комюникирам - искам да общувам като някогашните българи.
За съжаление тази поразия - подражателството ни на лошото, не е само езикова, а и литературна. И не само литературна, има я във всички области на живота. Но сега ще се огранича с книгите и театралните представления. Мнозина днешни автори, като се почувстваха някак разкрепостени от липсата на цензура, взеха да се правят на световни. А цензурата беше не само идеологическа, а и художествена, и морална. Беше не толкова закон, колкото чувство за дълг на писатели и артисти, призвани не да развращават хората, а с по-висока цел. Та тези "световни" наши автори вкараха в речника си думи, за които бабата на Тодор Коруев бодеше езиците на внуците си с игла и ги солеше с лют пипер. Но сега няма цензура, а бабите само глезят внуците си.
Тази мода - на прекалено разкрепостяване със словесно (както и визуално, разбира се) гологъзене по страниците на книгите и по сцените, явно е заразителна, с нея се харесваме на размножаващите се напоследък като хлебарки простаци, добиваме широка популярност, а популярността носи и пари, които днес май станаха единствен критерий. С колегиална тревога прочетох и в роман на един писател от моето поколение и мой приятел няколко мръсни думи. Ах, защо не беше жива баба му!