Противниците на НАТО се множат

Колкото повече намалява доверието в НАТО, толкова повече нарастват заплахите пред военния съюз. Такъв извод може да направим от годишния доклад на Северноатлантическия договор, представен миналия вторник от генералния секретар Йенс Столтенберг. 

Според данните, изнесени от Столтенберг, проучване на НАТО показало, че подкрепата за него е средно 62% в страните членки. Това е спад от 2%, сравнено с предходния доклад за 2019 г. В същото време обаче трябва да припомним, че според независимата оценка на "Пю рисърч център", публикувана в началото на м.г., средно доверието в НАТО сред 16 страни членки през 2019 г. е било значително по-ниско - 53%, а недоверието - 27%. При това данните на "Пю рисърч" показаха, че поне в осем страни членки над 50% от населението смята, че страната му не бива да участва във война с Русия, ако тя нападне друг член на Пакта. Сред тях са големи държави като Германия, Турция, Италия, Испания, а България бе отличена като шампион - 69% от българите смятат или поне са смятали преди две години, че не трябва да изпълняваме в този случай съюзническите си задължения. 

От друга страна обаче всички тези държави очакват САЩ да ги спасят в нужния момент. 

Вероятно, както обикновено, разликите между тези анкети се обясняват с различни методики, с това как се пита и каква е интерпретацията на отговорите. От друга страна, би било необичайно изследване, поръчано от самата НАТО, да покаже същите или дори по-лоши стойности от това на "Пю". 

В същото време прави впечатление как се разширява кръгът от противници на военния блок. Освен необходимата за съществуването на НАТО Русия, през последните години към нея се прибавиха постепенно тероризмът, киберзаплахите, Китай, а от няколко години, групата на враговете попълниха и промените в климата. Точно 

в тази последователност 

ги изреди преди седмица Столтенберг. В дипломацията, а генералният секретар на НАТО по идея би трябвало да принадлежи към нея, не би следвало да има случайни градации на такива сериозни неща като предизвикателствата пред един военен блок. 

Ако за някои от тези противници няма особени въпроси, те като Русия са или "необходимия враг", или като Китай са "врагът на нашия приятел", то присъвъкупяването на промените в климата към противниците на НАТО повдига определени въпроси, чиито възможни отговори обаче водят до тревожни констатации. 

Първите документи на НАТО, които го ангажират с тази проблематика, датират от 1969 г. През 2013 г. е приет рамков документ, наречен "Зелена защита", в който се обвързват проблемите на екологията с тези на енергетиката. Година по-късно, в Уелс, Пактът закрепи отново документално връзката между промените в климата и нуждата от енергоресурси и обяви, че изменчивият природен фактор е нова и растяща заплаха за всички страни членки. 

Само на пръв поглед климатът изглежда като нещо, с което НАТО си търси да се занимава, за да осмисли съществуването си, което продължава да е под въпрос за някои негови важни членове. Например през февруари, пред "Файненшъл таймс" френският президент Еманюел Макрон е заявил, че: "... никой не може да ме убеди, че НАТО днес е структура, която все още е от съществено значение... Създаден е, за да се противопостави на Варшавския договор. Вече няма Варшавски договор." 

Действително, от една страна Столтенберг например казва тези дни пред евродепутати, че няма "пряка заплаха от военна заплаха срещу който и да е съюзник от НАТО", а от друга страна размахва тефтера със сметките и вика - плащайте повече, защото противниците не дремят. От известно време насам и особено от мандата на президента Доналд Тръмп за НАТО се говори предимно за нещо като "куче-касичка", в която се пускат монети в обеми, зависещи от прищявките на САЩ, а не от реалните заплахи. Сетне тези парички отиват в значителната си част в същите тези САЩ, за да се закупуват техните оръжия и военно оборудване. Това обаче не може да продължава вечно, защото сатанизирането на Русия и Китай в условията на отсъствие на директна и видима военна заплаха не може да бъде основание за 

непрекъснато повишаване на разходите

особено в условията на различни кризи. Борбата с тероризма и киберзаплахите пък по принцип се води основно от други структури за сигурност и не изисква милиарди долари.

Виж, борбата с промените в климата, особено в светлината на новия "зелен поход", който има някои черти на кръстоносен, може да послужи за целите на изпразването на джобовете на страните членки. Изобщо милитаризацията на чисто граждански сфери обещава добра перспектива пред събирането на "имперския данък", който Европа плаща на американците за охраната си от заплахи, които често са продукт на политиката на същите тези американци. 

Помислете. Казват ни и ни убеждават, че климатът и енергетиката са неразривно свързани. Това е и в основата на новия "зелен курс", предприет от САЩ и редица западноевропейски държави, който цели съществено ограничаване на дела и мястото в икономиката на изкопаемите горива. Те пък на свой ред, по различни причини, заемат критично важно място в икономиките на държави като Русия, Китай, Иран, Венецуела, редица арабски държави, които имат силно обтегнати или неустойчиви отношения със САЩ и някои техни съюзници. Съответно, пречупена през енергийната проблематика, ангажираността на НАТО с проблемите на климата може да се разглежда като част от военно-политическото възпиране на държави и дори цели региони, които се разглеждат като противникови за атлантиците. 

Тоест политическите мерки срещу определени държави, които целят получаването на икономически преференции, 

скрити зад грижа за околната среда

да бъдат допълнени и разширени от инструментариума на един военен съюз. Например да се използват политическите механизми на НАТО като механизми за дисциплиниране, за да се измени политиката на дадена държава спрямо договори в енергетиката, в които например участват враждебни на Пакта страни. 

Утре може да се окаже, че е антинатовско да купувате определени марки въглища, определени стоки, защото в тяхната направа е използвана електроенергия от въглища, да не купувате ток от АЕЦ, произведен в неприятелска страна, защото АЕЦ са опасни за екологията. Да не говорим за природния газ и петрола, те отдавна са квалифицирани като "недемократични" и "демократични", а отскоро се заговори и за "зелен природен газ" и "мръсен" природен газ. Всичко това има своята финансова цена. Общо взето няма особено значение за бенифециерите на тази политика как ще си получат парите - дали под формата на заплащане за оръжейни поръчки или под формата на закупени от тях стоки и услуги, които не могат да се закупят от друго място по съображения от политически характер. 

Ние не знаем колко далече е готов да отиде военен съюз като НАТО с навлизането си в гражданските сфери като икономиката, енергетиката, екологията. Но се вижда, че се поставят все по-твърди основи за такава намеса. Обаче тази работа няма да свърши добре. Използването на военни структури за решаването на граждански задачи има своето място в изключителни обстоятелства и условия, но не и перманентно. 

Колизията между интересите 

на отделните страни, поне на тези, които претендират за субектност, например Франция, Германия, и САЩ като основен политически изгодополучател, е практически неизбежна. 

Ние и сега наблюдаваме такава вътре в ЕС по повод газопровода "Северен поток-2", по повод ваксините срещу КОВИД-19 от Русия и Китай, по повод търговията и инвестициите от Китай. По-дълбокото ангажиране на НАТО в сфери, които са далеч от чисто отбранителните, само ще доведе до пренасянето на тези колизии вътре във военния съюз и оттам до началото на деструктивни процеси. По-всяка вероятност това няма да бъде избегнато. Твърде големи са желанията на САЩ за запазване на съществуващия контрол върху "паството" им и те все повече влизат в противоречие с обективната реалност. Рисковете пред създадените от тях съюзи ще нарастват с ръста на сферите, в които искат да доминират и контролират.