ПРО-ликбез*

"Винаги е било трудно да се разберат причините, поради които Русия се притеснява от тази програма." Това пишат през юли м.г. Трей Оберинг и Ерик Еделман в статията си "Системата за ПРО: реална ли е заплахата от иранските ракети", публикувана във в. "Вашингтон пост". Първият автор е бивш началник на Управлението за противоракетна отбрана на САЩ, а вторият е бивш зам.-министър на отбраната по политическите въпроси. Очаквано и двамата аргументирано обосновават съществуването на иранската ракетно-ядрена заплаха и пълното отсъствие на причини, поради които Москва може да се опасява от американските противоракети.
Винаги е било трудно да се разберат причините, поради които уж умни хора подхождат с високомерие, граничащо с идиотизъм, към наистина сериозни въпроси. Историята на противоракетната отбрана датира от края на 40-те година на миналия век. Историята на съветско/руското-американско съперничество по този въпрос датира от 60-те години. И тя е изпълнена с толкова много и последователни нарушения на всички възможни споразумения от страна на САЩ, че руските политици трябва да са не наивници на средна възраст, а пълни наивници, за да се хванат на уверенията на Вашингтон.
Основното и най-важно опасение на руската страна беше формулирано от министър-председателя Владимир Путин през май 2009 година. Според него: "Не е нужно да си експерт, за да разбереш, че ако една страна има над себе си "чадър" срещу всякакви заплахи", то у нея може да възникне илюзията, че всичко й е позволено, и тогава агресивността на нейните действия многократно ще нарасне, а заплахата за глобална конфронтация ще достигне много опасно ниво."
Руснаците никога не са криели, че опасенията им от американската система за противоракетна отбрана са не толкова от чисто военен, колкото от военно-политически характер.  От самото възникване на идеята за противоракетна отбрана е категорично ясно, че тя не е в състояние да предотврати масиран удар с междуконтинентални балистични ракети. Впрочем, едва ли някой и очаква да бъде нанесен такъв. Истинският стремеж на САЩ при разгръщането на ПРО винаги е бил да използва системата, независимо от чисто военната й ефективност, като политически лост, с който да си осигурява нови възможности за влияние върху държави, които определя като проблемни за влиянието на Вашингтон по света. Точно по този начин ПРО беше разглеждано в Полша от бившия министър-председател Ярослав Качински. През 2007 г. по повод възраженията на Москва от намерението за разполагне на 10 американски противоракети клас GBI в страната му той заяви, че разполагането на ракетните бази е било гаранция, че Полша няма да се върне в руската сфера на влияние. Качински каза буквално: "Става дума за статута на Полша." И с тази си искреност, вероятно без да осъзнава, постави точка на въпроса как разположени в страната му ракети за ПРО ще защитават Стария свят и САЩ от иранските балистични ракети. Никак. Просто това не влиза в тяхната задача и никога не е влизало. Тук дори няма нужда да се обсъждат технически тънкости от рода на какви са траекториите на евентуално изстреляни от Ирак ракети към Европа, каква е тяхната далекобойност и как разположени в Полша ракети могат да ги прехванат. Качински дори не разсъждава по тези въпроси, той директно декларира истинската същност на противоракетния проект - политическата. Той беше подкрепен и от брат си, покойния вече президент Лех Качински. На 9 август 2008 г. по повод на войната между Русия и Грузия за Южна Осетия той коментира, че "това е много мощен аргумент" за разполагането на ПРО в Полша.
И все пак си струва да се види действително ли има заплаха от страна на Иран спрямо европейския контитенент и, разбира се, България, която, както виждаме, е готова да участва в противоракетния щит под или без егидата на НАТО.
За да е в състояние да порази цели на по-голямата част от европейския континент, Иран трябва да разполага с балистична ракета с обсег около 4000 км. Единствените, които твърдят, че Техеран има такова оръжие, са израелските специални служби и британските, които дори сочат името му - "Шахаб 4". Другите източници обаче не потвърждават тази информация.
Твърди се, че действително Техеран има ракета "Шахаб 4", която е било планирано да има далекобойност от 2800 км, но опитът се е провалил.
В момента единствената боеспособна ракета на режима в Техеран е "Шахаб 3" с обсег на действие от 1300 км, който е достатъчен за поразяване на цели в Близкия изток включително и Израел и Турция. Което е напълно достатъчно за целите на Техаран да бъде регионален лидер и да заплашва Израел.
За да бъде застрашена територията на САЩ от страна на Иран, последният трябва да разполага с междуконтинентални ракети с обсег от над 5500 километра. По оценки на различни западни експерти Техеран е още много далеч в технологическо отношение от създаването на подобно оръжие. При това трябва да се има предвид, че дори наличието на балистични ракети с голям обсег на действие е лишено от военен и дори от политически смисъл, ако те не са снабдени с ядрени бойни глави.
Шумът около ядрената програма на Иран е голям, но всички са единни в мнението, че ислямската република дори при пълна свобода на действие не е в състояние в обозримо бъдеще да има ядрено оръжие. И в крайна сметка винаги стои въпросът - а защо е нужно да се използва това оръжие и какво ще наложи Техеран да използва ракетите си срещу Европа? Отговор няма до момента, освен чисто публицистични откровения от рода на: "Те са лоши, защото са зли и затова ще го направят". Някога.
Истерията около иранската ракетна и ядрена програма в момента е голяма, но когато слушаме изказванията на западни политици и военни по въпроса, винаги трябва да имаме едно наум, предвид лъжите, които бяха наговорени спрямо Ирак преди агресията срещу него от 2003 година. Нито едно от основанията за войната, с изключение на тираническата същност на режима на Саддам Хюсеин, не се оправдаха. Те се оказаха лъжливи.
Интересен момент в историята на ПРО в Европа е подмяната на противоракетите GBI, 10 от които трябваше да бъдат разположени в Полша, с другата система SM-3, която се очаква да бъде монтирана в съседна Румъния през 2015 година.
С идването в Белия дом на Барак Обама и започналото "презареждане" в американо-руските отношения" към Москва бе направен реверанс и новата администрация в Белия дом обяви, че няма да разполага противоракетите BGI в Полша. Те имат обсег на действие до 5000 км и могат да поразяват цели в космоса, като са дори в състояние да носят ядрена бойна глава. Това е най-доброто стратегическо противоракетно оръжие на американците в момента.
Идеята за разполагането му в Полша обаче повдигна много въпроси, защото, от една страна, Иран няма ракети, които да заслужават подобно противодействие, от друга страна, Полша се намира доста встрани от евентуалната им траектория. Това прави противодействието проблематично, и, от трета страна, самите американци отричаха ракетите GBI да са насочени към Русия, защото: "Американските ракети-прехващачи не са толкова бързи, колкото руските балистични ракети. Дори да искаме да проследим техния полет и да прехванем ракетата, нашата противоракета няма да догони тяхната ракета..." Думи на генерал Хенри Оберинг, директор на Агенцията за противоракетна отбрана на САЩ. Ни така, ни иначе. Тогава?
Още по забавно е с новите ракети SM-3. Това оръжие е с по-скромни възможности (обсег на действие 3000 км и височина на поразяване на целта над 200 км). По думите на добре познатия ни Джон Байърли (сега посланик на САЩ в Москва) руснаците пак не трябва да се притесняват, защото SM-3 могат да прехващат само ракети със среден радиус на действие, каквито Москва вече няма. Иран обаче работел по създаването на такива ракети и щял ги има. Някога.
Към днешна дата с ПРО в Европа се създава следната ситуация - изгражда се система, която няма на кого реално да се противопостави, защото набедената страна няма ракети, способни реално да заплашат Европа, а чувстващата се заплашена я убеждават всячески, че греши и че изобщо изпада в истерия заради някакви глупости, нали помните: "Винаги е било трудно да се разберат причините, поради които Русия...". В резултат обаче се получава сериозно напрежение между Москва и Вашингтон, напрежение между Кремъл и източноевропейците от "Нова Европа", ясно се очертава възможността за нова надпревара във въоръжаването и вместо успокояване на обстановката на Стария континент получаваме нагнетяване на стари страхове, основани на днешни заблуди. Което вероятно е и целта на упражнението, защото така по-лесно се упражнява контрол.
След падането на комунизма и отпадането на 40-годишната мнима заплаха от нахлуването на съветските танкове в Западна Европа американското военно присъствие на континента и американският военно-политически контрол върху континента станаха ненужни. Нещо повече, те се оказаха в един момент пречка за еманципираща се Европа. Войната с тероризма не може да оправдае продължаването на военното доминиране на САЩ в отбранителните структури на НАТО в Европа. Но една нова митична заплаха от Русия, маскирана за куртоазия, като заплаха от Иран, е в състояние да накара по-слабонервните или американофилски настроени европейски кръгове да поискат засилено военно влияние на САЩ на континента, включително и чрез системата за ПРО. Което се и случва.
В последно време се правят опити системата за ПРО на САЩ в Европа да бъде представена като система на НАТО - политическо усилие, което цели да обезсили критиките срещу разполагането на ракетите. Всъщност това означава, че страните -  членки на НАТО ще бъдат принудени да платят частично разходите за един чисто американски проект, който иска и занапред да ги държи в зависимост от великата сила отвъд океана. Една система за ПРО на Европа би имала много по-голям смисъл, ако бъде създадена самостоятелно от европейците и без зависимост от САЩ, но нали смисълът на играта е точно в обратното.
В момента технически нито една страна в Европа (с изключение на Русия) или дори всички заедно не разполагат с технологични възможности за ПРО, без да се кооперират с американците, или с други думи, без да използват техните ракети, за които да заплатят както с парите си, така и със страховете си - минали и бъдещи.

Историята на един нарушен договор

Първата идея за борба с балистични ракети в САЩ датира от 1945 година. Първите американски антиракети са готови през 50-те. Това са "Найк Зевс" и "Найк Х". От 1960 г. САЩ и СССР преговарят за Договор ограничаване на ПРО, но се договарят едва на 26 май 1972 г. Договорът е сключен за неограничен срок с право на всяка от страните да излезе от него. Според клаузите му всяка от двете държави има право да разгърне два комплекса за ПРО - около столицата си, и около един район с базирани в него балистични ракети. Радиусът на всеки от тези райони не трябва да е над 150 км  и противоракетите в него не трябва да са повече от 100. СССР създава такъв район около Москва - системата А-35, по късно А-135. Договорът забранява системите за ПРО да бъдат с морско, въздушно или космическо базиране. Американската страна прави многократни опити да наруши договора. През 1983 г. Роналд Рейгън обявява началото на Стратегическата отбранителна инициатива, която предвижда извеждане на системи за ПРО в космоса. През 1991 г. Джордж Буш-баща постави фактическото начало на Националната противоракетна отбрана на САЩ, заобикаляйки договора. През 1999 г. конгресмените поискаха, а Бил Клинтън одобри закон, по силата на който НПРО става държавна политика на САЩ. През 2002 г. Джордж Буш-младши официално извади САЩ от Договора за ограничаване на противоракетната отбрана.
През следващите години ПРО се очаква да бъде завършена като система, която разполага със следните основни компонента:
- 5 радара за ранно предупреждение в Северното полукълбо, в Аляска, Калифорния, Гренландия, Великобритания, Източна Европа;
- 4 радара с морско базиране SBX в Тихия океан
- 1 радар SBX-T в Япония
- 54 противоракети GBI в Аляска и Калифорния
- 100 противоракети с морско базиране SM-2
- 132 противоракети SM-3
- 4 комплекса за тактическа ПРО THAAD с общо 96 противоракети

*Ликбез - от руски, съкращение от "ликвидация безграмотности" (ликвидиране на неграмотността)