Правителството на Орешарски - различна политика бе възможна

Измина една година, откакто правителството на Орешарски се оттегли от властта. Дошло като експертно правителство на промяната и надеждата, то беше удавено в политическата тиня, която се доказа отново като непобедима сила, способна да повлече към дъното всичко, което я заплашва.
Справедливо или не, това правителство няма да остане в историята с нещо запомнящо се. Просто защото

всички се отрекоха от него

Защото всички отказаха да защитават успехите му и предпочетоха да прехвърлят на Орешарски и неговия екип всички грешки и несполуки, в опит да изтрият собствената си роля. Аз станах част от това правителство с пълната убеденост, че поставяме ново начало за България. Че след тежкия провал на първия кабинет на Борисов, ние сме длъжни да поставим България отново на пътя на европейското развитие, демокрацията, икономическия просперитет и социалната отговорност. Въпреки че обективните факти доказват, че сме успели в тези намерения, днес няма кой да защити тази теза. Ако за ДПС това не е от особено значение, ако за тях това правителство изпълни основните си задачи, ако след това управление ДПС отново излезе по-силно от властта и противно на очакванията за дълга изолация днес отново е на мода и решаващ фактор в управлението, то БСП демонстрира отново самоубийствените си инстинкти. Инстинкти, които най-после трябва да бъдат внимателно анализирани, ако партията иска отново да влезе във властта и да я упражнява пълноценно.
От миналата година насам и особено в последните месеци ръководството на БСП изтъква като своя особена заслуга категоричните леви позиции на партията. Всъщност има ли ключови политики, които са били отстоявани във властта и днес са претърпели решителна ревизия от по-леви позиции? Не мисля. Промени се донякъде реториката, но по същество видимата промяна за външния наблюдател се изчерпва с все по-ясно осезаемата

носталгия по социалистическото минало,

нарастващия евроскептицизъм, все по-силните антиамерикански и антинатовски настроения и обръщането на Изток. Може би това е разбираема реакция, своеобразен "откат" на външни и вътрешни процеси, може би това се харесва на най-твърдите ни привърженици и ще стабилизира подкрепата за нас. Но е недостатъчно, а в някои случаи и противопоказно, ако искаме да бъдем реална, компетентна, полезна алтернатива на днешното управление и/или желан партньор в бъдещи коалиционни формати.
Но по същество. Днес се гордеем, че отстояваме като опозиция прогресивния подоходен данък. Засега неуспешно. А нима не го отстоявахме и в предишното Народно събрание? Дори успяхме да се наложим и да гарантираме връщане на данъка за хората с доходи до размера на минималната работна заплата. Гордеем се, че се противопоставихме на пенсионната реформа и на вдигането на възрастта и стажа за пенсия. Неуспешно. А нима не отстоявахме тези позиции и в предишното Народно събрание? Дори успяхме да постигнем замразяване на увеличаването на възрастта и стажа за пенсия, спирайки антисоциалната реформа, наложена преди това от ГЕРБ. Гордеем се, че поставяме в дневния ред на Народното събрание теми като демографската криза, а

забравяме реалните постижения

в предишния мандат в подкрепа на децата и майчинството. Отстояваме позиции в дебатите по енергийната политика, но някак срамежливо споменаваме за засиления контрол и понижаването на цената на тока в предишния мандат. Оспорваме антируската политика на президента и правителството, но не искаме да си спомним балансираното поведение на правителството на Орешарски в далеч по-изострена международна среда, признато от руските ни партньори. Търсим нова, по-патриотична линия на БСП, но нито спасяването на страната от наводняване с бежанци от юг през 2013 г., нито последователната линия в подкрепа на българите в чужбина и особено твърдият курс в защита на българската общност в Украйна намериха някакво признание. Отхвърляме редица постановки в политиката в сферата на образованието и здравеопазването на днешния кабинет, но предпочитаме да забравим постигнатото в периода 2013-2014 г. Мога да продължа да изброявам по отношение на икономика, финанси, регионална политика... Напълно съзнавам, че това напомняне вече няма политическа, а само изследователска стойност. Но смятам за свой дълг да обърна внимание на системни проблеми, чието решаване би направило БСП по-устойчива в бъдеще.
Така стигаме до въпроса - защо днес БСП се отрича от Орешарски и неговия кабинет?

Защо някои продължават да питат

"Кой назначи министрите?", при положение че съставът му беше одобрен от Националния съвет на партията, преди да бъде гласуван в Народното събрание? Защо се оказа (при това с известно закъснение), че ключов проблем на партията станаха тримата министри-социалисти, които по обективни критерии се справяха далеч по-добре от своите предшественици, да не говорим пък за техните наследници?
Аз смятам, че в основата на днешното поведение на БСП е дълбоко вкорененият комплекс за вината. На създадения в годините условен рефлекс да оцелееш, като се разграничиш от миналото - и като събития, и като личности, и от доброто, и от лошото - и да започнеш на чисто. Правим го след всяка смяна на председателя от 1989 г. насам. Все започваме нов етап в развитието си, но с все по-нисък капацитет и с все по-малко хора, които вярват в подобно прераждане. И повтаряме едни и същи грешки. Създаваме - волно или неволно - нереалистични очаквания у избирателите, а след това не успяваме да обясним защо не всичко е възможно за година или четири, не успяваме да обясним защо коалиционните формати създават ограничения пред водената политика, не успяваме да обясним успехите, но пък упорито дълбаем в неуспехите, докато ги персонифицираме, залепим етикетите и за пореден път изгорим юргана заради бълхата.
Една тема остава някак незасегната, заобикаляме я тихо на пръсти, а тя е ключова. Моралът в политиката. Колкото и имагинерно да звучи това словосъчетание. През 2009 г., след тежката загуба на парламентарните избори, написах своя анализ, посочвайки като главна причина факта, че БСП изгуби битката за морала в политиката. Четири години по-късно не доказахме, че сме си научили урока, че сме се променили достатъчно. Въпреки че и днес, година по-късно,

няма нито един доказан случай на корупция

на високите и средни равнища на управление по времето на кабинета Орешарски. Но моралът има различни аспекти. И темата далеч не се изчерпва с най-знаковото решение на парламента от онзи период - назначаването на Делян Пеевски. Дали ще успеем сега да проведем разговора за морала? Или ще оставим и тази тема да бъде взета на абордаж от хора със съмнителна политическа и житейска биография, които ще викат силно "дръжте крадеца"? Да не се окаже, че в стремежа да станем "радикално леви" ще пропуснем шанса да станем "радикално честни" - както към себе си, така и към избирателите?
В заключение ще кажа, че няма българско правителство в последните 15-20 години, което да е било подложено на такъв вътрешнополитически натиск, да е работило в такава сложна международна среда и въпреки всичко да е успяло да изпълнява адекватно задълженията си, да отстоява политики и да провежда реформи. То си отиде не заради собствени грешки, а заради липсата на разбирателство между партиите, които го подкрепяха. Няма българско правителство, което да е работило толкова активно с гражданското общество - неправителствените организации, които приеха протегнатата ръка, имаха особена роля през целия период на управление на Орешарски. Няма правителство, което да е работило толкова единно и екипно, без сериозни вътрешни конфликти, с ясно съзнание за големите отговорности пред нацията.
Сега, година по-късно, искам да изкажа отново своята благодарност на колегите в правителството, на премиера Орешарски, на лидерите на двете подкрепящи партии Сергей Станишев и Лютви Местан, на тогавашния председател на Народното събрание Михаил Миков и на народните представители, които в условия на постоянна обсада гарантираха парламентарната подкрепа за кабинета. Искам да ги уверя, че усилията не бяха напразни. Не успяхме ние да реализираме промяната, така необходима за България, но я започнахме и заедно доказахме, че една различна политика е възможна.