Под дъгата

       "Не е вярно, че в условията на криза се прави реформа!", възкликна преди седмица премиерът. Изявлението изненада мнозина, защото той неведнъж бе обявявал правителството си за най-реформаторското. Още тогава обаче отбелязахме, че при него меродавно е последното мнение. Не ни се наложи дълго да го чакаме. Не минаха и няколко дни и Борисов с апломб попита: "Аз ли не съм реформатор? Ама кое не сме реформирали? И кои ми говорят за реформаторство? Тези, дето проспаха двадесет години! Те на мен ще ми дават акъл за реформатор!"
   Ако под "реформа" се разбира "влошаване", без съмнение сегашното управление е най-реформаторското. Почти няма сфера, в която нещичко да се е подобрило. Процъфтява единствено самохвалството. "Пенсионната реформа почва през 2012 г. и ще е идеална - увери ни премиерът от телевизионния екран. - Ще бъде най-добрата в Европа." Щяла да гарантира устойчив растеж, но не сега, а четвърт век по-късно. "След 2035 г. да му мисли следващото правителство. Дотогава отговарям аз", подчерта Борисов.
И в паметта ни ненадейно, но неслучайно се появява образът на оратора от публикуваното през 1988 г. стихотворение на Георги Константинов "Квартално събрание": "Ще стигнем, казва, утре комунизма. А той живее в комунизма днес." Та и на пенсионерите им се предлага да потърпят само 20-30 години, след което положението им вече ще е идеално. Не се уточнява на кой свят, но всички се досещаме. Почне ли обаче една власт да препраща изпълнението на обещанията си към светлото бъдеще, това е самопризнание, че не е в състояние да решава проблемите на настоящето. Нещо повече - сегашните пишман реформатори не могат дори да задържат завареното ниво в отделните области. Пенсиите например се увеличаваха по два пъти всяка година, а днес са замразени. И когато хората с право негодуват, премиерът внушава, че атаките се дължали на елементарна човешка завист заради получаваните добри оценки за Борисов и правителството. Отделните съсловия били "подръчквани" от опозицията, за да се създаде впечатление, че кабинетът е "под обсада". Премиерът хем се оплаква от това, хем е доволен. Иска му се, от една страна, модата на стачките да спре. Но, от друга, за него идеалният вариант бил управляващите да бъдат непрекъснато и от всички атакувани. Това означавало, че са на правилния път.
Ако обаче пътят е атакуван от всички, дали наистина той е правилен? По този въпрос Борисов не позволява разсъждения. В унисон с разбиранията си за демокрация решенията взима сам. "Трябва да изберем - казва той, - парите или да ги пренасочим в здравеопазване, образование, пенсии, заплати, или да отделим по-голямата част да си направим инфраструктурата. И аз съм избрал втората част!" С други думи, за него магистралите са по-важни от хората. Такова отношение към човешкия "материал" ни препраща към най-мрачните времена в историята. Към режими, в които поданиците бяха само пионки в постигането на едни или други по-висши от тях цели. И ако в началото на английския капитализъм "овцете изядоха хората", при повторния дебют на българския тази работа ще свърши асфалтът. Той е по-нужен от храната, от отоплението и осветлението, от дрехите и лекарствата, от компютрите, от всичко.
Разбира се, добрият управленец не би приел да избира дали хората са по-важни или пътищата. Той се стреми да осигурява финансиране на всички сектори, за които съвременната държава е поела грижата. Сегашното управление обаче е далеч от добрите образци. Като не умее да изкарва пари, започва да степенува разходите. Най-незначими му се виждат онези, свързани с непосредствените нужди на хората. Затова без да му мигне окото, замразява пенсии, реже заплати, намалява стипендии, посяга на здравеопазването, на образованието и културата. "Ако сега пуснем магистралите, няма кой да ни спре за втори мандат!", категоричен е премиерът. Ето какво най-силно вълнува властта в условията на криза! Повтарянето на мандата засиява като висша цел, в името на която желанието на хората за по-сносен живот тук и сега трябва да бъде притъпено.
"Без мен Южната дъга на софийския околовръстен път нямаше да я има!", уверено внушава премиерът. И нито дума за това, че построеното дотук е финансирано с усилията предимно на предишното правителство. Както и повечето обекти, които той вече втора година открива. Според поверието, който мине под дъгата, си сменя пола. Хиляди минаха с надежда под Бойковата дъга и смениха партийните си симпатии. Но вече мнозина са и онези, които се оглеждат за друга дъга. Под която асфалтът няма да звучи по-гордо от човека.

Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info