Белетристика
Писма до мъртвия дядо
Разказ от Пенка ЧЕРНЕВА
/ брой: 27
От редактора
Скъпи читателю!
В този брой на приложението за литература ще представим разказа "Писма до мъртвия дядо" от Пенка Чернева, която неотдавна имаше юбилей. Разказът е особено актуален днес, когато политиците в Европа и у нас дрънкат оръжие и искат да ни вкарат във война, която не е наша.
Приятно четене.
Отдавна трябваше да го направя. Но все не се осмелявах да изгубя брега от очи. А според Христофор Колумб никога няма да прекосиш океана, ако не го сториш. Ако все търсиш опора и оправдание в това да виждаш брега. Ако не ти стиска да го изгубиш от погледа си.
Не е океан за прекосяване моето, но са години назад за преброждане. Бутна ме във водата един безобиден детски въпрос: какъв е бил твоят дядо Христо? Бях им казала, че преди да стана Чернева, съм се именувала Христова.
- Някой ден ще ви разкажа.
- Какъв ден? Какво чакаш? - настояваха те.
Напразно съм очаквала да ме разберат. Особено пък за Колумб, брега и океана.
Впрочем, да чакаш и да очакваш не е едно и също. Ето например чакам пролетта, защото са ми омръзнали вече снегове, ветрове, студове, кишави улици и заледени тротоари.
Но! Очаквам пролетта да бъде най-щастливият сезон в сегашния ми живот, в който сезон няма да имам внезапни страхове и постоянни тревоги - слънцето и онова невидимото нещо във въздуха ще ги прогонят далече, далече...
Чакам автобусът да дойде този път навреме, за да не закъснея за работа, за среща, за кино, за концерт.
Но! Очаквам автобусът да доведе при мен единствения човек, от когото ми се подкосяват краката, но ми порастват крилете...
Може желаният сезон да се окаже калпав. Може жадуваният човек да ме полее със студен душ. Но очакването... То е по-хубаво от случването.
А къде се пресичат очакването и надеждата?
Надявам се очакваната пролет да бъде ласкава и добра.
Надявам се човекът, когото очаквам, да отвори сърце и душа за мен.
Може надеждата за пролет да катастрофира с разочарование. Може надеждата за щастие да бъде попарена.
И тогава идва състоянието, в което вече в нищо не вярваш, нищо не очакваш, нямаш никаква надежда за светло, топло и красиво. За спасителен бряг във въртопа. Казано накратко: състояние "да чакаш от умрял писмо". Няма да дочакаш нищо, никога, от никого.
Аз реших да направя обратното: да пиша на умрял писмо. Дали очаквам нещо? Дали се надявам на нещо? Знам, че не стават чудеса. В моя случай също няма да има чудо.
Просто ще поговоря с него като жив с живия. Ще му разкажа неща, които не съм доверявала другиму. И въпроси ще му задавам - ще се налага обаче да си отговарям сама. Ще му предлагам за четене писано от мен, което си мисля, че би му харесало. Надявам се. Без да очаквам. Пък както се получи.
Пожелайте ми каквото и колкото ви се откъсне от сърцето.
ЗДРАВЕЙ, МИЛИ МОЙ НЕПОЗНАТ ДЯДО! Мнозина ще намерят това начално обръщение най-малкото за странно. "Мили" - добре, така се обръщат един към друг близките хора. "Мой" - ясно, става дума за теб, бащата на моя баща. Но "непознат" - как непознат, след като си мили мой дядо?!
Така обаче стоят нещата в нашата фамилия. И аз страдам от това положение. Не само заради себе си, че не те познавам. Мисля, че едва ли са те познавали твоите собствени деца - най-големшкият Гано, следващите близнаци Иван и Иванка, най-малката Тина. Не знам дали си ги прегърнал всичките на тръгване. Не знам плакали ли са, когато са те изпращали на война. Или са ги заглавикали с нещо и те са намерили утеха в полите на майка си - твоята двадесет и няколко годишна стопанка. И дали тя не е забравила да ти откъсне китка здравец на изпроводяк. Макар че и да е имало здравец, той много скоро е увехнал. България е влязла във войната на страната на Тройния съюз. На грешната страна, разбира се, както го прави много, много други пъти.
Къде си ти в тази война?
При завоя на Черна - само това знам. Завоят на Черна беше за мен - а явно не само за мен - другото име на войната, на злото, на нещастието.
Признавам си, че не съм питала за повече. Трябва да ти кажа, че не е имало и кого да питам. За нашата фамилия ти не съществуваше. Жестоко е да се каже, още по-жестоко е да се помисли. Някаква омерта тлееше. Някакъв упрек - какъв ти тук упрек, някакъв огромен гняв се свързваше с тебе! Как си могъл да отидеш и да не се върнеш! Как си могъл да се оставиш да те убият! Защо не си се опазил заради четирите си малки деца! А заради младата си жена - защо! Вдовица и сираци - това е останало от теб. След теб. Защо! Не искаха да говорят за теб. Не искаха да споменават името ти.
Налага се да гадая. Ти срещу Антантата. Антантата срещу теб. От какъв точно куршум си паднал. По време на сръбска атака или по време на българска контраатака. В октомврийската кулминация на битката или когато сте отстъпвали позиции. На кой бряг на реката Черна, която нарекли Червена заради пролятата кръв...
И да съм питала някога, едва ли някой у дома е щял да ми каже. В къщата на обесения не се споменава въже. За катастрофа никой не говори с охота. България е катастрофирала. Можело е и бой да си изпрося, ако много разпитвам защо дядо е бил на мястото на катастрофата...
Само когато идваха да донесат вдовишката й пенсия, твоята вдовица, моята баба, туряше един палец с виолетово мастило вместо подпис и въздишаше тежко. Знаехме всички, че в този ден не трябва да я закачаме за нищо. Войната свършва за мъртвите. Не и за живите.
Не знам каква й е била ладата и какво са й припявали в събота срещу неделя, но на двадесет и няколко години баба ми се бе оказала сама с четири малки деца на ръце, от тях две близначета. И всичките зачевани през кратките войнишки отпуски. За дългата отпуска най-сетне баща им не си дошъл. Отначало залъгвали децата, че той се бави, защото се скита по фронта да им събере пушки. И сами по малко си вярвали - голям фронт е това, докато го преброди, докато се върне... Много по-късно уж някой го видял на другия край на България, задомен с друга. Най-после разбрали, че е луда работа да се чака от умрял писмо. Дали баба ми все беше продължавала да чака и да се буди нощем от скитосващ вятър, дали с четири деца за полите никой не беше я поискал? Или и заради едното, и заради другото на жената у нея беше наложено да престане да се чувства, да се мисли, да живее? Вдовица многодетница и старица на двадесет и няколко години...
Когато аз започнах да забелязвам света наоколо си, тя ми се появи с черни дрехи, с груб глас, който заповядва и ругае, и с цигара в устата. Кога беше пропушила и пропсувала - дали когато й казали, че някой видял някъде нейния хубостник да живее с друга, или когато пряко волята си разбрала, че има четирима сираци вкъщи? Или така, съзнателно огрубила себе си, е искала да си създаде недостъпност за задявките на чуждите мъже и за провокациите на самия живот? Децата й оцелели и това в крайна сметка било най-важното. Лишена от възможността сама да ръководи своя живот, тя се бе втурнала да командва техния. Кой за кого и кога да се ожени, как да се работи, на коя нива да се отиде днеска и какво да се яде довечера.
Това ти, мили мой дядо, няма как да го знаеш. Помниш ли нейното име - твоето е дядо Христо - защото аз смътно си го спомням. Наричахме я просто Бабичката.
В моите спомени тя сяда, взема в скута си малко дървено столче и начева да реже на едро свити листа тютюн. После къса парче вестник и увива цигара, дълго мокри с език края, та да се залепи. Пали цигарата и се изправя като пълководец, готов да води две армии. Едната на чичо, жена му и четирите им деца, другата на баща ми - близнака, също с жена му и децата. Двете й омъжени дъщери са се измъкнали от опеката. Тя иска всички да са заедно, да са около нея и да не смеят да й кажат гък. Когато послушните синове все пак се разбунтували, че всеки трябва да си има къща и заправили първо чичовата, тя седнала насред двора и започнала да кълне: да опустее дано, дано турци да живеят в нея! Когато направили нашата, тя не давала да се харчат пари за обзавеждане - вие ще се ширите, а аз ще гния в черната! - и горният етаж на къщата дълго време зееше неизмазан, без врати и прозорци.
А като подкараха кравите към стопанския двор, баба ми легна на вратника. Но думата й вече слабо се чуваше, та я дигнаха и преместиха като наръч дърва. После остаря и се залежаваше край печката, загледана в обърнат наопаки вестник. В пощата сами си удържаха за абонамента и нея редовно я абонираха за "Народна младеж"...