Опората на България

Естествено е, че около 15 септември следва да се замислим до каква степен училището, просветата и образованието са имали спасителна роля в нашата национална участ. Ние се смятаме за хора на книгата и така са ни определяли. Повечето пътешественици, които минават през нашите земи, с удивление отбелязват, че за разлика от сърбите, у нас главната сграда на селата и градчетата не е кръчмата, а е читалището или училището. У нас се формира естествено, исторически и манталитетно почит към образованието, което през всичките тези векове на изпитания е било единствената ни опора на спасително различие в условията на една враждебна власт. Понятието даскал е било колкото пренебрежително, толкова и респектиращо, и когато казваме, че сме потомци на учители, ние се гордеем повече, отколкото ако кажем, че сме потомци на банкери, фабриканти и предприемачи.
Това почитателно отношение към училището е един от най-трайните резултати от делото на Кирил и Методий. И поради това българската история не е запомнена само с военолюбивите ни подвизи, а и с това, че изпитваме едно преклонение и поклонение пред образованието, буквите, културата, училището, читалището. Има го и у другите народи, но при нас е по-силно развито. Инерцията на тази традиция днес продължава в различни посоки. Не всеки, който пее най-хубаво на сцената, трябва да стане директор на операта, но все пак не мога да си представя хора, които не са влизали в живота си в час и не са чули ученическа или студентска глъч, възторг и поведение, да могат да определят стратегията на българското образование.
Разбира се, не може да има качествено образование в страна, която е в криза, и в общество, което е болно. Когато едно общество е болно, това състояние не може да не се отрази на всичките сфери в неговия живот, включително върху спорт, култура, здравеопазване и образование. И все пак нещо от онази традиция е останало и в момента. Нашите тревоги за българското образование са породени и от триумфа на пазарната икономика, в която образованието е сравнено с продажбата на кренвирши. Колкото и да се гордеем и да се радваме, че нашите математици печелят олимпиади, много по-тягостно е, че в същото време 50 на сто от учениците в зрелостните изпити по математика получават двойки. Тук се демонстрира една контрастна, почти пропастна разлика между образование и образование. Защото елитарното образование, придобивано често в чужбина, е едно отрицание, укор и дори обида към онези традиции, които са трупани у нас.
Ако някой си спомня, допреди десетина години да завършиш образование в България, университет, беше престижно. Днес първата работа за всеки, който е експониран по различните медии, е да се заяви, че е учил в чужбина. Като че ли ако не е учил в чужбина, той е второкачествен и неподходящ за съвременната динамика. Като пример за успех се сочат тези българи, които след образованието си тук са напуснали страната и работят някъде за чуждата наука. Никой не експонира учените, които пряко сили работят не по-лошо тук, в България.
Не упреквам децата, които напуснаха, за да учат или да работят по света. Но когато майка ти е болна и ти не я напускаш; когато родината ти е в беда и ти оставаш в нея, това не се приема като патриотичен израз на родолюбие, а се приема като нещастие. Създава се едно впечатление, че само там, навън, можеш да бъдеш реализиран. Това се отнася за мисленето на младите българи от гимназията до висшите училища.
Освен това българското образование, което има признати добри традиции, в момента е окупирано от американски фондации. Виждаме едно сляпо подражание на чужда образователна система. Когато една система е работила добре, ти не я променяш, защото не всяка промяна носи позитиви. Образованието е една от консервативните системи в добрия смисъл на тази дума, в смисъл на традиции в обществения и национален живот на един народ. Когато го принизяваш формално, механично, автоматично, подражателски, резултатите са налице. Имам един основен въпрос: защо преди Десети ноември българското образование продуцира такива личности, които веднага след тази дата станаха големи познавачи и реализатори на демокрация, на култура, на европеизъм и пр.? А сега първата работа на всеки новобогаташ е да прати детето си да учи в чужбина, а не тук. Още преди покупката на "Мерцедеса". Излиза, че онова образование - некачествено и "класово", както го наричат демократите, е произвеждало по-добри специалисти от сегашното.
Училището е спасявало България тогава, когато е било българско. Даже американските мисионери, дошли тук да разпространяват протестантството, виждат, че българските читалищни и училищни традиции са толкова силни, че не могат да ги съобразят с американските. Тогава не са успели. Сега изглежда, че е точно обратното.
Утре пак ще видим как крачат важни малчугани с китка и с книжка в ръка. Не може да ни бъде безразлично какво ги чака.