От дума на дума, та в... ДУМА
Думи за моя град
/ брой: 271
Аз съм роден в София и гледам всичко в нея да е наред. Не че пренебрегвам другите градове, в някои от тях съм изживявал вълнуващи ме моменти, а и цяла България е красива и добра за живеене. Но София е мой роден град. Напоследък не мога да се нарадвам на метрото. Освен че е хубаво, неговото сравнително бързо разрастване ще облекчи движението, което още не е като в големите световни градове...
За някои от проблемите в големия град имам готова препоръка, а за други не можах да измисля как да се решат. Но решението на част от тях е възможно и наложително.
Не ви ли се струва, че книжарските сергии по красивия, преди да овехтее и да бъде превърнат в огромна стара книжарница площад "Славейков" са малко позагубили блясъка си и не съответстват на съвременния вкус. Колко хубаво стоят, тоест седят, бащата и синът Славейкови в единия край на площада! Те не противоречат на спомените ми от някогашния площад. Трябва да се измисли нещо, което да привлича, да възпитава с хубостта си, а не да отблъсква! Ужасни са и надписите над някои от книжарниците! Нарекох ги книжарници по инерция.
Но да напуснем площад "Славейков"! По тротоарите на цялата ни столица се паркирани автомобили. Аз ходя по платното на улицата и когато зад мен се зададе автомобил, скривам се между паркираните на тротоара коли. Не е приятно, нали? Особено вечер. Пък и по всяко време. Трябва да се изясни за кого са тротоарите - за пешеходците или за автомобилите? И един подвъпрос, макар да засяга най-важния проблем: къде да се движат майките с количките за бебета? Нещо сбъркано има в днешната практика - автомобилите по тротоарите, без да оставят и малка пролука за пешеходците, а пешеходците, включително и майките с бебешки колички, на платното! Как е възможно? Това е един от въпросите, на които нямам отговор!
Похвално е поведението на хора, които се притичат на помощ на майки с колички, слизащи или качващи се в обществения транспорт. Но повечето от собствениците на автомобили не са между тях! Толкова ли е трудно да си припомним, че и ние сме били бебета?
На много места има спорове между чорбаджиите на даден терен и живущите наоколо десетки хиляди. Изваждат си разрешително завладелите терена и са готови да започнат строежа. Трябва да има някаква спънка за тези собственици, които бързат да строят, без да се съобразяват с мнението на ощетените съседи. Вдигат бетон, без да се съобразяват с това, че загрозяват пейзажа, пренасищат квартала, да не говорим, че след като много българи се изселиха, има доста празни или полупразни жилища. Присъединявам се към хората, които протестират, че пред прозорците им ще се строи.
Едно друго нещо също не оставя без работа моето съзнание. Това са парапетите, които ограждат спирките от профучаващите зад тях коли. Те се поставят, без много да се мисли. Когато се прибирам вкъщи, минавам покрай един от тях, който е навлязъл с около два метра в прилежащата градинка. Мястото е отъпкано, сложени са жвакащи при дъжд плочи и минаваме по тях, за да се приберем. Но част от тревната площ е унищожена! И стои като кръпка в иначе покритото с трева пространство. Изглежда е нямало какво да правят с парапета, та са го поставили където не му е мястото.
Има и много други места, където човек минава с ясното усещане за човешката небрежност или за набързо претупана работа. Има ги, убеден съм, и във вашия квартал.
Пишейки това, си спомних, че в някакво руско списание видях снимка на един градски площад, на който имаше много дълга пейка с формата на дъга. В единия край на пейката седеше и четеше вестник Ленин (статуя в естествен размер). Има нещо доста многозначително в тези пейка и статуя! Най-близкото до ума е, че той (Ленин) е просто един от нас. Отдавна съм видял тази снимка, а се е запечатала в съзнанието ми. Това също е усещане...