Имена
95 години от рождението на Лиляна Стефанова (1929-2021)
/ брой: 80
ЛИЛЯНА СТЕФАНОВА щеше да навърши 95 години на 17 април.
"Избрана! - я определя критикът Панко Анчев. - Избрана от Бог да бъде велик поет, белетрист и публицист." А писателят Антон Дончев казваше, че е "амазонка във войната за душите на хората".
Тя е от поколението български поети, дебютирало и утвърдило се през 50-те години на ХХ век. Автор е на повече от 50 книги с поезия, проза, есеистика, публицистика, драми, творби за деца. Нейни стихове са преведени на 31 езика.
Била е заместник главен редактор на сп. "Септември" (1964-1965), основателка и главен редактор на сп. "Обзор" (1968-1988), заместник-председател на Съюза на българските писатели (1984-1989), главен редактор на в. "Литературен фронт" (1988-1989), председателка на Столичния съвет за култура (1977-1980), заместник-министър на образованието (1980-1984). От 1980 до януари 1990 г. е председател на Българския ПЕН център.
Лауреат е на Димитровска награда. Удостоена със званието "Народен деятел на културата и изкуството". Носителка на орден "Народна република България" - първа степен, на Националната награда за поезия "Пейо Яворов", Националната литературна награда "Дора Габе" за значителни художествени постижения и цялостен принос в националната литература, на орден "Св. св. Кирил и Методий" - първа степен, за големите й заслуги в областта на българската култура, на Специалната награда на Съюза на българските писатели за изключителен принос в българската литература.
Мъчи ме глад
Мъчи ме глад.
До кога тая дяволска лакомия?
Ще кажа ли някога:
Сита!
Мъчи ме глад
Да отхапя залък от хоризонта,
глад за кикот след остър завой,
за сок от кокосов орех
на невкусвани светове.
Мъчи ме глад
за лакомства от ласки,
за подлютена волност
на мъжки шепот,
за солена приказка след полунощ,
за миш-маш от страсти
върху жарава от безразсъдство.
Мъчи ме глад
за вяра с дъх на мляко,
за чудотворство,
за отдавна забравен
дъх на приятелство,
за захарен памук
от илюзии и измислици,
от наивност и детство...
Мъчи ме глад.
Господи, помогни ми
да кажа някога
Сита!
Не си отивай, ден!
Не си отивай ден,
не ме оставяй, ден,
в прегръдките на тая вечер хладна.
Не виждаш ли - за отдих нямам право, -
под строгата черта на залеза червен
очаквам равносметка безпощадна.
Не свивай белите платна,
не ни оставяй -
се молят моите тревожни длани, -
защо да спрем, от сънища сковани,
когато твърде слабо сме горели
и още много работа ни чака?
О, не залязвай,
не потъвай в мрака -
с боязън молят моите зеници, -
как ще заспим под сенчести ресници,
когато твърде малко сме прозрели
и толкоз малко в нас трепти светлика?
Огрявай моя небосвод -
сърцето вика, -
аз искам да съм буден съучастник
на всяка радост
и на всяка мъка,
с народа си да страдам и ликувам,
аз искам все така да бъде празник
и заника с лъчи да не рисува
на хоризонта вашата разлъка.
Защо пришпорваш в далнините коня,
не си отивай, че за сън е рано,
тъй дълго даже птиците не спят.
Не си отивай - парят мойте длани,
далечна цел аз искам да догоня,
аз трябва да измина дълъг път!
Да си до мен
Посивя планинската верига,
виж, към заник слънцето клони...
- Ти се усмихни.
Това ми стига.
Ти се усмихни.
- Облак прах пред пътя ни се вдига,
всичко притъмня от край до край...
- Ти ме приласкай.
Това ми стига.
Ти ме приласкай.
- Нощ, а ни една звезда не мига
върху небосклона помрачен...
- Ти да си до мен.
Това ми стига.
Ти да си до мен.