Памет
Трети март и нашата свобода
Редица българи дават своя неоценим принос за Освобождението
/ брой: 43
Боян АНГЕЛОВ
Освободителната руско-турска война от 1877-1878 г. има своето предисловие. Тя е следствие от зверствата на османската власт при потушаването на Априлското въстание. Към тази война се стига след дълги и безплодни дипломатически преговори. Съществен принос за победния край на войната има и тайната дипломатическа мисия на възрожденците Марко Балабанов и Драган Цанков, изпратени от екзарх Антим I да търсят подкрепа от европейските правителства и народи за спасение на българския народ. В периода от края на август до края на 1876 г. двамата храбри мъже посещават Виена, Прага, Париж, Лондон, Рим и Берлин. Успяват да се срещнат с министри, депутати, журналисти и с хиляди обикновени хора. Навсякъде са посрещани със състрадание и съпричастност, но най-радушно е посрещането им в Русия.
На 8 (20) декември делегатите пристигат в руската столица Санкт Петербург. На следващия ден вече са в Министерството на външните работи, където се срещат с княз Александър Горчаков, канцлер и външен министър на Руската империя. След като внимателно изслушва интересните разкази на българите за постигнатото благоразположение от страна на западноевропейските правителства, възрастният политик изразява критичното си отношение към консервативното правителство на Дизраели, доказало неведнъж туркофилските си пристрастия; със сдържано задоволство слуша за уверенията на Бисмарк, че ще помага на българската кауза, и добавя "както всякога, така и сега, това ще се види на дело, защото от слова и обещания ние сме наситени..."
Руският канцлер бърза да уведоми делегатите за непреклонната воля на императора да доведе докрай освободителното дело, защото по Божия промисъл и по предание се явява покровител не само на славянските народи, а на всички християни. Споделя безпокойството си за липсата на подходящ българин, който да застане начело на бъдещата автономна държава. М. Балабанов предлага този човек да е Гаврил Кръстевич, но Горчаков изразява съмнения в почтенността въобще на българите, заемащи високи постове в Османската империя. Според канцлера бъдещият държавен управител е нужно да бъде богат, за да не разчита на държавни служби, а да се чувства наистина независим. Може би такъв почтен християнин ще се търси в съседните на България държави или сред благородните фамилии в Западна Европа.
Кулминацията на мисията
е на 11 (23) декември в 13 часа. Делегатите влизат в Зимния дворец за среща с император Александър II. Царят ги посреща прав, ръкува се с тях, без да им позволи да целунат ръката му, и с почтително внимание изслушва разказите на смелите българи. След това, с просълзени очи и с решителна твърдост на гласа, отсича:
- Аз обичам мира и желая да се свърши всичко миролюбиво. Не зная какво мислят да правят другите, в случай че Турция не приеме доброволно това, що й се предлага, но аз няма да се задоволя тоз път с голи думи и голи обещания. Ако работата не се свърши миролюбиво, както аз желая това от все сърце, и ако другите се задоволят само с думи, ние ще призовем на наша помощ Бога, ще тръгнем напред и ще изпълним длъжността си. Съобщете това, което ви казвам, на ония, които ви са изпратили.
Думите на Александър II сякаш дават криле на Марко Балабанов и на другаря му. Те присъстват на официална вечеря, организирана от княз Горчаков. На нея канцлерът е поканил сина си Константин заедно със съпругата му, внучка на княз Стефан Богориди. Увлечен в разговора за бъдещата автономия, канцлерът не забравя да спомене името на руския посланик в Цариград граф Игнатиев, който е двигател на процеса за разрешаването на българския въпрос.
Българските делегати са посрещнати сърдечно и от великия княз Константин Николаевич, брат на императора и бъдещ главнокомандващ Кавказкия фронт през Освободителната война. Особено впечатляващо е гостуването им в дома на княз Николай Черкаски, определен за началник на Гражданското управление, след като руските войските завладеят българските земи. Той окрилително им казва: "Ако е рекъл Господ, ние ще се срещнем в България и ще поработим заедно за нейното благоустройство."
На 14 декември делегатите са приети от престолонаследника Александър Александрович, бъдещия император Александър III. По време на разговора той пита гостите си може ли да разчита Русия на български доброволци за участието им в бойните действия и не скрива радостта си от утвърдителния отговор на делегатите.
Срещите стават все повече
и все по-чести. Гостуват на големия българофил и председател на Московския славянски комитет Иван С. Аксаков и той ги запознава със съпругата си Александра Фьодоровна, дъщеря на поета Фьодор Тютчев. Тя пък ги завежда в дома на Екатерина Тютчева, сестра на безсмъртния руски поет.
На 14 (27) юни авангардните войскови части на ген. Драгомиров извършват десант на две места: при Зимнич и Свищов. По двата понтонни моста преминават 280 000 руски войници и 7500 български опълченци...
Марко Балабанов получава високата административна длъжност вицегубернатор на Свищов, чийто губернатор е копривщенецът Найден Геров, бивш руски консул в Пловдив. Отговорността е огромна, защото през Свищов минава главният път на Дунавската армия - войници, боеприпаси и хранителни провизии за армията и за гладуващото цивилно население. В щаба помощник на М. Балабанов става Иван Вазов като губернски регистратор, а четиринадесетгодишният Алеко Константинов е волнонаемен писар.
В освободения Търново се разполага ръководената от княз Черкаски Походна канцелария на гражданското управление, към която е зачислен като специален съветник и проф. Марин Дринов. Задачата на българския учен е да събира сведения, необходими за възстановяването на гражданския бит и установяване на временно гражданско устройство. В началото Походната канцелария е обнадеждена от бързия развой на военните действия. Марин Дринов с радост разбира, че руски войски и българските опълченци са освободили градове и села в Южна България.
Скоро тези надежди рухват
защото срещу малобройния преден отряд на ген. Гурко се насочва тридесет и петхилядната армия на Сюлейман паша. Вместо да отстъпят пред многочислената и отлично въоръжена османска войска, опълченските дружини и руските части се впускат във фронтална атака. С цената на живота си спират придвижването на врага, за да спечелят време, през което хиляди български бежанци преминават Балкана и намират защита от руската армия.
Командирът на Трета опълченската дружина подполковник Калитин загива заедно с още стотици българи и руски офицери и войници, но Самарско знаме е спасено. Главната роля за изработването на тази светиня има граф Пьотър Алабин, герой от Кримската война и член на Славянския комитет в Москва. По негова идея в гр. Самара е събрана сумата от 27 000 рубли за помощ на българската освободителна кауза, а монахините от Самарския манастир изработват знаме с изобранени върху него образите на Св. Богородица и светите братя Кирил и Методий. Подарено е на нашето опълчение в Плоещ на 6 (18) май 1877 г. Делегацията се състои от кмета на гр. Самара Ефим Кожевников и от граф П. Алабин, който изрича пред строените дружини вдъхновените думи: "Отминаха няколко века от времето, когато се е развявало българско знаме над свободни български войски. Тези знамена са потънали в реките от кръв на бойните полета. И ето, отново над българските дружини се развява родно знаме. Отдалече, през цялата руска земя, то е донесено до вас като живо свидетелство на това, че се дава на вас не от някакво ъгълче на Русия, а от цялата руска страна. Нека то бъде залог за любовта на Русия към вас. Нека пред това знаме, както пред лицето на възкресения Бог, да изчезнат вашите вековни врагове. Нека то бъде знамето, което ще въдвори във вашата многострадална страна завинаги мир, тишина и просвещение..."
Освободителната руско-турска война приключва победоносно, но тази победа се постига с цената на 202 000 загинали руски военослужещи и с кръвта на повече от 50 000 невинни български жертви. Капитулацията на Османската империя е оповестена с подписания на 19 февруари (3 март) 1878 г. Санстефански договор, който възкресява отново България и очертава нейните етнически граници.