Поезия
Петър Велчев на 80 години
/ брой: 75
ПЕТЪР ВЕЛЧЕВ е роден е на 22 април 1944 г. Завършил е испанска и българска филология и философия в СУ "Св. Климент Охридски". Доктор по филология и старши научен сътрудник в Института за литература при БАН. След пенсионирането си е зам. главен редактор на в. "Словото днес" и преподавател в университета. Публикувал е 14 стихосбирки. Негови стихове са превеждани в чужбина, самият той е превел редица руски, немски, австрийски, испански и латиноамерикански поети. Доайен е на литературоведската испанистика у нас. Носител е на национални награди за поезия, между които "Димчо Дебелянов", "Александър Вутимски", Годишната награда на СБП, както и за критика "Нешо Бончев", "Златно перо" на СБЖ, на Съюза на преводачите за цялостно творчество, два приза "Золотая муза" и др. Носител е на ордена "Св. св. Кирил и Методий". Член е на СБП, СБЖ, член-учредител на Съюза на преводачите, на Международната асоциация на компаративистите и на българския ПЕН център.
Назоваване
Пустини на крещящата безмълвност,
където разпознавам куп неща...
Ненужна, усукана премъдрост
определих най-простичко: Лъжа!
Талантът с причудливата му дързост
аз назовах: Оазис в пустошта!
Човешката разчорлена бездънност
нарекох приблизително: Душа!
А всяка безпокойност и безсънност
(ако човек неволно съгреши)
ще назова съвсем накратко: Съвест!
Ще слушам как беззвучно тя крещи
чак до прегракване, до безразсъдност...
И кой могъл би да я утеши?
------------------
Урок по история
Кой не мина - той не ни ухапа.
Никола Вапцаров
Народе мой, как оцеля през вековете
с малко приятели и много врагове?
За да си цял, сплотен под своя стряха,
твоите орачи биха се и мряха -
затрупа ги
барутно
кървавата пръст,
а теб след три войни разпънаха на кръст...
При Драва Соболч - слава. За какво ли?
Простреляха най-храбрите соколи,
но пак не сбъдна се
оня копнеж
прастар -
на своята съдба да бъдеше господар...
Днес кожите ни пак са на пазара
и някой друг пак разиграва зара.
Глупците вярват
в нова
някаква звезда,
която уж ще ни спаси от пропастта
и чак небесна манна ще поръси
Отечеството, вместо горки сълзи...
Какви ли не беди
тепърва
предстоят,
ала дано да устоим и този път!
----------------
***
Усмивките ни стават все по редки.
На дружбата въжето се разнищи.
Мерак свиреп за луксове излишни.
И страх. Прозорци и врати с решетки.
Това ли е домашното огнище?
А някога животът бе задружен.
А някога нещата бяха прости.
Закуската най-вкусна: хляб и грозде.
Трудът бе труд, а отдихът заслужен.
И хората си ходеха на гости.
----------------------
***
Жената не е идол
в храмовете на безбожници,
нито дивеч
за преситени негодници.
Жената не е зестра
в сейфовете на скъперници,
нито цвете
на ревера на суетници.
Жената е насъщност
като къшей хляб за бедните,
за гладните Щастливци.
-------------------
***
В лабиринт се превърна светът.
Накъдето се взреш - безизходица.
И на стража мъже не стоят,
а жените не са богородици.
Всички люде що-годе със свяст
колко тъжни и колко самотни са!
Затова пък лудуват за власт
самозванци, крадци, неграмотници.
Докога ще се хилиш, живот,
търсещ смисъл единствено в гъдела?
А за този уж древен народ
не се знае дори ще го бъде ли?
Как ли ще се оправим не знам.
А не съм и уверен ще можем ли?
Но се чувствам виновен, че сам
не съм бил и по-яростен... може би.
----------------
Парадоксът Родина
Родината е ромон глух на горски извор,
дори ако гората е отдавна мъртва.
Тя е безумен жребий, в който нямаш избор,
и литургия, неотслужена във църква.
Тя не е в нечии амбиции огромни,
нито в плющящи знамена и гръмки химни,
а в нас - изстрадали и нейните погроми,
и доблестта да си останем анонимни.
Родината не мре, докато има люде
да вярват в нея, като в своите заблуди,
да я обичат, даже ако ги прокуди.
И всъщност съществува тя и чрез смъртта ни,
защото от кръвта на храбреци се храни,
тъй както ние - от безбройните й рани.