Проза
Майчина грижа
Разказ от Петър Доневски
/ брой: 91
ПЕТЪР ДОНЕВСКИ е роден през 1938 г. в с. Търнак, Врачанско. Автор е на белетристичните книги "Скът", "Дива кръв", "Лудо време", "Залези в равнината", "Удавени очи", "На село зреят черешите" и др. Член е на Съюза на българските писатели.
В края на лятото, някъде към икиндия, когато сенките на кестените от градския парк лягаха върху стъклата на отворения ми прозорец, при мен дойде Дачката. Трябваше да потвърдя достоверността на проведените мероприятия на ловното дружество в града. (...) Когато затворих папката с подписаните отчети, той стана, благодари ми, но не си тръгна, дръпна пердето и ме попита:
- Реши ли се най-после? И снощи ставаше дума за тебе - позасмя се леко и ми смигна. - Даже и пушка сме ти спазарили, надцефка, Иже.
Станах от стола, преместих телефона на другия край на бюрото и го потупах приятелски по рамото.
- Да, да... Разбирам, че искате да бъда с вас, да препаша ловджийския патрондаш. Е, случвало се е понякога да изпитвам нужда през почивните дни да подишам горска прохлада, да послушам шепота на липите и да се заглеждам в отражението им в бистрите води на реката. Но... все още не мога.
- Знам, знам... - усети колебанието ми Дачката. - Ето, пак ще ми кажеш за историята с онази сърна. Остави вече тая сърна, тя е минало. Ще помагаме, докато си началник... - смигна ми хитричко той. - Трудно се става днеска ловец, по-скоро диплом за висше образование ще вземеш, отколкото тапия за ловец. - Засмя се, стисна ми ръка за довиждане, но пак не си тръгна. (...)
- Случвало ли ти се е - погледнах го в очите - някога, било при таксация, било при залагане на сено в хранилките през зимата, да станеш виновен за смъртта на някоя сърна?
- Не, не... Едва ли бих го допуснал.
- Затова тогава не си усетил болката, страданието... Затова нямаш чувството за вина...
- А ти?
- Аз ли? Знаеш онази история, но не си я преживял. А аз бях при последните дни на онази сърна точно когато беше станала майка.
Извадих цигара, подадох една и на Дачката и щракнах запалката.
- Да... Това беше отдавна... Още когато пристигнах в стопанството като млад специалист. Обикаляхме фермите до обяд, но станеше ли време за обедната почивка, бригадирите ме водеха в ливадите и криволите на Скът, където беше лагерът на юниците. Там почивахме. Гората там беше тиха и мирисът на цветя омайваше главата ми. Зелените багри, прохладата на горуните, песента на ненаплашените птици ми въздействаха по чудодеен начин. Ставах добър, връщаха се спомените от детството...
- И аз познавам тези места... - оживи се Дачката. - Всички криволи на реката сме ги обходили. Та нали горе, в Бъркачевските тополаци, е фазанарията. Ловците там почиваха. Оттам погледите ни се рееха по белите покриви на воденицата, зад която реката се криеше в калните си брегове, обрасли с редките брястове на Комаревското... Но хайде да не се разнежвам, нали ловците са силни мъже... Чакаме те! - каза той и през полуотворената врата чувах меките стъпки на маратонките му по коридора. Не останах дълго в кабинета, тръгнах си след него.
На другия ден след обяд палнах джипа и отидох в ливадите на Шарамполя. Още щом седнах на отсечената топола, спомените ме връхлетяха...
Ето тук дочаках вечерта. Летните вечери в гората са хладни, тихи, изпълнени с мирис на сено, покой и умора. Усещах ритъма на сърцето си като ромола на тихите речни води. В близкия вир надникналата луна изглеждаше като жълтица. Понаместих се на просечената топола, отпуснах се и се загледах във Вечерницата, усмихнала се високо над хълмовете на Веслеца. И тъкмо когато припалвах цигара, усетих странен тропот на крака и отсреща, до изровения от дъжда жълт пясък на брега и отъпканата трева, видях сърната. До нея малко сърне едва се крепеше на слабичките си крачета. Мушеше се в майка си и търсеше вимето й, а тя го ближеше. Пъпът му висеше още мокър. Сърната пръхна, за да прочисти носа си и ме погледна. И малкото ме погледна. В тъмните му и все още ненапълно отворени очи усетих страх и любопитство.
Първата ми мисъл бе да пристъпя и хвана сърната, за да може малкото да засуче, но си казах, че може и да не успея и само ще изплаша майката. Наоколо не се мяркаше жива душа, само смълчаната гора, реката и голото поле, зад което в далечината сивееха покривите на селските къщи, над които в бледорозова мараня, като окачен фенер над Борованската могила, се люлееше на залез розово-червеният диск на слънцето. Пристъпих крачка напред, едва дишах, трудно удържах въздуха в гърдите си, гледах внимателно изпълнените със страх очи на сърната... Те молеха пламнали, като на всяка родилка. Трябваше да стоя неподвижен и да чакам какво ще направи сърната. Но в един момент не удържах и поех въздух, въздъхнах дълбоко. Сърната трепна, завъртя се около рожбата си, издаде някакъв звук, тропна с крак и се запъти към близката туфа... Куцаше с левия си крак, но това не й попречи да се върне пак при малкото. То се надигна, разкрачи слабите си крачета, олюля се, но успя да се задържи и да направи няколко крачки към майка си. Сърната се наведе, близна го по ушите и когато пак се опита да легне, тя отново затропа с крак, побутна го по корема... Няколко пъти повтори същите движения и аз се възхищавах на майчините й грижи. Разбрах, че се опитва да запази рожбата си, да я учи да я следва, да бяга, да се крие, да се предпазва и да опознава живота в гората.
Понечих да пристъпя няколко крачки напред и да свия зад близката туфа, но видях, че сърната се върна с наострени уши, обърна главата си към брода на реката, откъдето се чу бръмчене на раздрънкан мотор, кучешки лай... и изстрел. Той отекна в брега на Козарска могила и се върна в криволите на Скът. Дъхът ми секваше. Със сърната се гледахме очи в очи. Нейните бяха уплашени, постоя минута-две и започна да души наоколо. Продължаваше да потропва с предния си крак. Очите й вече горяха, беше страшно неспокойна, сякаш искаше да ми каже нещо, сякаш разбираше, че и аз чакам нещо. Усещах, че тя предпочете да бъде с мен, вместо да бяга. Кучешкият лай ставаше все по-рязък, остър и близък. Сърната се боеше да остане сама в гората. Чувството за опасност не я напускаше, потрепваше леко, въртеше главата си на всички страни. Стори ми се, че търси начин да ме накара да усетя страха и болката, която се беше стаила в очите й.
Съвсем притъмня, но през рехавите на тополите прозираха светлините на автомобилите, които слизаха по Враняшкия баир. Гората мълчеше, всичко заспиваше и над равнината лягаха умора и вечерен здрач. Какво да направя... Дали да опитам да взема сърнето, а ако успея да хвана и майката, и с джипа да ги закарам в стопанския двор при телчарите... Сърната беше само на няколко крачки от мен, очите й блестяха на лунната светлина и аз усещах дъха и тупкането на сърцето й. Също като моето. Наблизо нещо прошумоля и през сянката на дърветата видях малкото, което спря зад туфата и издаде нежен звук. Майката тръгна, но пак потропваше с крака и се обърна няколко пъти. Разбрах, че нещо става с нея. Може би все още не беше загубила надежда да й помогна. Но скоро се отказа от мен, завъртя глава встрани, приближи до сърнето, близна го няколко пъти по челото и го поведе със себе си в шумака. Стоях онемял. Зад гората, над заоблените баири, се вдигаше вече голяма и чиста луна и първите ярки звезди в небесния простор вече трепкаха с рубинените си очи.
Смазан се върнах при джипа. Прибрах се, но не мигнах цялата нощ. На другия ден заминах в командировка. Щом се върнах, още първия ми работен ден краварите ме извикаха. Казаха, че открили кожата на сърната в Димовския кривол, в низкото, около брода. Оттогава продължавам да виждам малкото сърне и уплашените майчини очи, пронизващи ме с вътрешен пламък, който гори само в очите на майка, чиято рожба е в опасност.
(със съкращения)