"Ние с гайдите" да сверим часовници

Младежи в Западна Европа бяха разпънали плакат, на който бяха написали: "Ако младежта беше банка, вече щяхте да сте я спасили." Дефицитът на справедливост не се явява днес проблем само на нашето общество. Действително, у нас нещата са поставени значително по-примитивно, по-остро, по-конфронтационно. Номерата, които ни се разиграват, са значително по-груби и минават по-безнаказано. Но демократичните общества фундаментално изживяват сходен етап на развитие, изправени са пред сходни дилеми и общи по характера си алтернативи.
Финансовият свят със своите собствени закони, почти херметична изолираност от реално случващото се "навън", ред писани и неписани привилегии, както и непоклатимо от всякакви обстоятелства, оценявано отстрани като незаслужено благополучие, е силен социален дразнител в условията на криза. Вината на банкерите за причиняването на световната рецесия и за задълбочаването й у нас не я съзира само онзи, който не иска да я види. Но какво от това?
Някой, който по дефиниция управлява чужди пари, се оказва, че разполага с тях неограничено, безотговорно, своеволно и твърде ненаказуемо. Рисковете като правило се понасят от длъжниците, от спестителите, впоследствие - от държавата, но не и от банковия мениджмънт. Загубите, както стандартно и точно често се подчертава, биват социализирани, а печалбите се приватизират. Бонуси и "златни парашути" продължават да се раздават базконтролно на "правоимащите", опитите за налагане на ред и правила по законово регулационен път поне засега са осъдени да остават плахи и предварително обречени на неуспех поради ненакърнимостта на разбирането за "системната значимост" на финансовата сфера.
Паралелният финансов свят понастоящем е около тридесет пъти по-голям от реалния, от този, произвеждащ стоки и услуги. Горещи пари непрестанно препускат около глобуса. За една милисекунда, т.е. за времето, колкото е едно мигване на окото, се извършват 5 млн. операции. Преразпределителното безумие е практически неограничено, но от него печели вездесъщата каста, която за последните тридесет години си присвои последната дума в политиката, в икономиката, по медиите, в обществения живот.
Ако генерално ситуацията днес се променя, това става бавно, трудно, почти назабележимо понякога и не докрай последователно. Налагането на идеологията на неолиберализма бе скъп проект, огромна инвестиция в насочване на общественото съзнание и поведение в посока, която генерално е погрешна. Но продължава да се явява твърде изгодна за ограничени кръгове и групи, вече привикнали да доминират над обществата. От тяхна гледна точка радикални социални и икономически промени не са желателни и затова се прави всичко за предотвратяването им.
Интелектуалци и на Запад, и у нас могат спорадично да повдигат въпроса за "човешкото лице на капитализма", но техните гласове в спешен порядък биват заглушавани посредством "системата за надприказване", отвявани от "вентилаторите" на добре смазаната неолиберална пропагандна машина. Само с интелектуално усилие полезна работа в обозримо бъдеще не може да се свърши. Без масова обществена подкрепа в развития свят, а и без улицата в България необходимите трансформации трудно ще настъпят. Обществата иначе само ще отлагат и пренасят "за по-нататък" проблемите си и ще продължават по пътя на видимата си деградация.
Новата идеология, новата парадигма на развитието и социалното устройство по необходимост би трябвало да се основава на равенството на шансовете и солидарността между хората, на обуздаването на пазарната стихия, на поставянето на бариери пред спекулативното печалбарство, на задължителността на социалните корекции. Държавността би трябвало да преодолее досегашния си, обслужващ ограничени кръгове и интереси, статут и да възстанови широките си функции и роля в обществото, тотално отречени и последователно лимитирани от неолиберализма. Справедливостта би следвало да бъде поставена на пиедестал, удобното премълчаване, гледането встрани, пренебрежителното отношение към контекста, умишленото му публично неглижиране следва решително да останат в миналото.
Но много мътна вода има още да се оттече, много заблуждения и илюзии трябва да се преживеят, преодолеят и надживеят, докато човечеството и "ние с гайдите" стигнем до по-добро, състоятелно, стабилно и перспективно обществено устройство. Моето поколение у нас като цяло може и да няма спомена и така да е лишено от носталгията по социална Европа от 70-те години на ХХ в., но в старата част на европейския континент свидетелите на "по-добрия вид" капитализъм не са отмрели. И ако нещо по-добро и социално успешно е било реализирано в миналото, защо подобно да не бъде възпроизведено в непосредствено бъдеще?
Периферното ни българско битие неизменно ни налага периодично да сверяваме часовниците си с по-развитите общества. Оттам идват насочващите сигнали, там се формират примерите за подражание - и добрите, и лошите, и потребните, и напълно ненужните. Достатъчно лошо вече доказано заимствахме за последния четвърт век. Сега определено е ред да се взрем в наченките на по-доброто, които на Запад особено в Европа все пак не са съвсем неразличими. Хуманизмът никога не е умирал, той, както се е изразил Висоцки за земята в условията на война, само временно се беше притаил.